Вълкът се излежаваше мързеливо на една затоплена от слънчевите лъчи плоска скала в края на една малка полянка. Чувстваше се блажено. ЧУВСТАШЕ СЕ СИЛЕН. Спокоен. Зимата току що беше отминала. Пролетта влизаше във владение на Земята. Или поне на отдалечената гора, която самотният хищник чувстваше и възприемаше като свой дом.
А зимата беше тежка и продължителна. Житейският му опит го беше научил, че зимите, когато са сурови, са продължителни… Въобще неприятностите продължават по неписано правило дълго… Но сега това нямаше значение. В душата му, а и около него, беше прекрасна пролет. Тъй като беше животно, не може да се каже дали осъзнаваше, че е истински щастлив, какъвто в действителност беше, но определено се чувстваше прекрасно. Лечебните сили на слънчевите лъчи бяха потиснали болките от старите травми. Не, че им обръщаше някакво внимание, мислеше, че е прекалено млад все още за да отдава значение на телесния дискомфорт, но определено беше по-добре без тях.
Беше края на периода на чифтосването. Той се чувстваше доволен, че изпълнил дълга си. Това също по някакъв начин го правеше щастлив. А имаше и избор, възползвайки се от алфа-позицията си, която му даваше доста права. Но той беше избрал само една женска, която се открояваше от останалите. Бяха се отделили от глутницата, в която той по принцип не се застояваше повече от необходимото за да наложи правата си, и бяха прекарали насаме целия период, в който можеха да са заедно – повече от седмица. Откривайки нови непознати места извън територията на глутницата, наслаждавайки се пълноценно на компанията и ласките, които си отдаваха. Но това беше приключило. Пълноценно, но кратко.
Но законите на Биологията сега диктуваха да са далеч един от друг. Поради капризите на Създателя, животът често може да бъде едновременно прекрасен и жесток. Дали вълкът можеше да прави такива сложни умозаключения е съмнително, но пък за сметка на това, липсата на интелектуален капацитет се компенсираше от изключително силните му инстинкти. Благодарение на тях може би беше оцелял.
Слънцето продължаваше да грее – като вътре в душата му, така и на поляната. Дали имаше душа? Определено! Както всички живи създания. Може би не точно като тази на хората. Всъщност правилният въпрос може би е дали хората имат душа… Сложен въпрос, на който е трудно да се отговори. Но със сигурност е доказано, че не всички. Но не за това разсъждаваше той. Не само защото по принцип не разсъждаваше, а защото СЕГА МУ БЕШЕ ХУБАВО! Лежеше безгрижно и дори мухите, които като него бяха оцелели през зимата и сега се бяха събудили като че ли с единствената идея да го дразнят кацайки по муцуната му или направо хапейки го за да задоволят глада си след месеците летаргия, не можеха да му отнемат блаженството, на което се радваше.
По някое време от север се появиха няколко бели облачета. Вълкът инстинктивно усети, че предстои разваляне на времето, беше все пак едва края на месец март. Не послуша инстинктите си, които крещяха да намери убежище, в което да се скрие. Дори се зарадва, че малко ще се разхлади, защото гранитната скала, на която лежеше беше почти черна и беше започнало да му става доста горещо, а го мързеше да стане…
Така заспа. Позволи си лукса да не слуша инстинктите си. Събуди се вкочанен. Не знаеше колко е спал – не можеше да определи кое време е защото слънцето не се виждаше зад гъстите облаци. Като че ли беше на друг свят – от пролетта преди часове не беше останал спомен. Валеше сняг и духаше бясна виелица. От север неочаквано беше връхлетяла Бурята. Нямаше ги дори и досадните мухи. Оставаше само усещането за студ. Впрочем не само то – оставаше някакво странно усещане, че нещо му е било отнето. Седеше и мръзнеше. Дали наистина зимата беше отминала? Инстинктите му, обидени навярно от предишното игнориране на предупрежденията, които му бяха отправили, сега си отмъщаваха мълчейки. Вълкът се чувстваше слаб. Беше го страх.
26.03.2011
