събота, 8 ноември 2014 г.

Празни дни

Празни дни, изпълнени със мисли празни,
само демони в нощта компания ми правят,
лутам се безцелно, без посока в тишината
усещам само във гърдите празнината…

Празнота

Да заплача аз не мога от години,
а да се разсмея вече нямам сили.
Изсмуква ме в гърдите празнината
от сърцето някога лежало в нея.

сряда, 5 ноември 2014 г.

Потъване

Гледам, но не виждам,
Слушам, но не чувам,
Дишам, но не вдишвам.
Светлините гаснат,
Цветовете избледняват.
Потъвам в сивата мъгла.

понеделник, 3 ноември 2014 г.

За лъжата и ръждата

Всеки се е сблъсквал с Лъжата в някои от безбройните ѝ превъплъщения. Но може ли да се даде определение за нея? Да се характеризира или опише? На пръв поглед лесна задача, а всъщност – трудна… Трудна защото възприемането ѝ зависи от нас самите. Тя може да живее в нашето съзнание, което за съжаление е обременено от първородния грях на човека да опита от плода на познанието и в резултат на това да прави разлика между добро и зло. Но „добро“ и „зло“ също са доста относителни понятия, зависещи и те на свой ред от индивидуалните възприятия и културна обремененост. Точно така – обремененост, а не принадлежност.
За мен лично, в някои от проявленията ѝ, лъжата е като ръждата – притежава свойството да възниква (уж от нищото на пръв поглед, макар и всъщност да е предопределена), да расте, да се разпространява и да изяжда. Подобно на жив организъм… Всъщност дали би могла да е жива?!
Казах, че за мен лъжата е като ръждата. Примерно върху 10-годишния ми автомобил, към който съм имал повече от достатъчно време да се привържа, след като съм положил немалко усилия да го притежавам. Този автомобил ми се е отплатил на свой ред като е улеснявал живота ми и ми предоставял не един или два повода за приятни изживявания. Но най-важното е, че с него съм се движил по МОЯ път. И изведнъж, някъде дълбоко под боята, поради дефект в нея, се е образувало микроскопично мехурче. Микроскопично, ама пък достатъчно, че да съдържа няколко стотици молекули кислород, който да окисли метала. Това окисление пък по ръбовете на мехурчето е довело до отлепяне на слоя боя. Колко време е отнело е трудно да се каже – може би много, може би малко. Във всеки случай достатъчно. Там пък, при отлепената боя, с размери от порядъка на микрометри, са се намърдали още кислородни и водни молекули. Макар и незабележим по размери, този зародиш на ръжда вече е вдишал първите си глътки въздух. Но като типично подмолно създание ръждата първо чака да укрепне. Затова, криейки се под боята на любимия автомобил, тя расте все повече и повече, но не се показва на повърхността. Чак когато премине критичните фази на своеобразното и зародишно развитие, тя се появява – първо като едва забележима дразнеща точица, която съвсем не изглежда плашеща. Но това е само привидно – на този етап нещата са вече изтървани. Като истински тумор тя расте под повърхността, а едва забележимото отворче служи единствено да диша и да се храни с много по усилени темпове.
През това време, радвайки се на слънчево време, човек кара автомобила си по време на  ваканцията по планини и морета. Е, той вече е забелязал дразнещата ръждива точица някъде до лайсната на бронята, но се самоуспокоява всеки път, когато погледът му попадне върху нея, че е топло и сухо, слънцето грее и, дори и да завали, това е летен пороен дъжд, който спира бързо, а след това палещите лъчи бързо изсушават колата. Като повечето приятни неща и ваканцията е мимолетна и идва момента, когато тя свършва. Човекът се прибира вкъщи, почва работа и губи възможността да се наслаждава на мига. Става сутрин за работа, връща се уморен вечер и въобще не му е до онази точица, която е забелязал преди месец, два или три… Лятото свършва, идва есента, която на свой ред свършва, докато при първия сняг, разчиствайки си автомобила от леда, с ужас установява, че на мястото на точицата вече има плюска, голяма колкото монета или повече.

Е, винаги съществува възможност автомобилът да бъде пребоядисван и изкърпван, но веднъж появи ли се ръжда върху него, според баща ми, който работеше като автотенекиджия, последното му пътуване, когато и да се реализира то, е ясно, че ще към някоя от близките автоморги.

събота, 1 ноември 2014 г.

(НЕ)ПРАЗНИЧНО ЗА ПРАЗНИКА

Днес, въпреки че е събота, ми се наложи да стана рано, както през делничен ден. Причината бе, че бях поканен на тържествено издигане на Българския Трибагреник пред Президентството по случай на Деня на народните будители – единствения друг чисто български празник след 24 май, който неизвестно защо остава абсолютно неоправдано пренебрегван от обществото. Добре, че поне Президентът направи всичко, което е по силите му, да се опита да измие малка част от позора на управляващото ни Бездържавие, натикващо усилено всяка проява на интелектуално и културно съзидание дълбоко в килера на безвремието.
По-късно през деня, дрогирайки се с фейсбук в опит да избягам лепкавата съботна скука, попаднах на следния бисер във връзка с един изкуствено натрапван ни комерсиален празник, който беше вчера: „И днес е празник, но не на празните тикви!“ Велико! Но това ме накара да се замисля за родните тикви – както празните, така и пълните. И се сетих за една моя статия във вестник „Дневник“ от преди 15 години, която тогава написах като млад асистент в пристъп на наивна младежка еуфория. Идеята в нея беше накратко, че в наука и образование трябва да се инвестира, ако искаме да дръпнем напред, както и да се освободим, най-общо казано, от феодализма в науката и образованието. Спомням си, че когато я писах, се старах да стресна евентуалните ѝ читатели с подчертано песимистични послания и прогнози.
Днес си дадох сметка, че всъщност днешната реалност е далеч по-незавидна от тогавашния ми песимизъм. Ще дам един пример: тогава съвсем не бях сигурен дали ще станем членове на ЕС в обозримо бъдеще (с всички произхождащи от това плюсове и минуси), но допусках, че ако все пак станем, то тук за наука и образование ще се дава горе-дълу средния за ЕС процент от БВП, както и че законите, били те и лоши, ще се спазват еднакво от всички. След 15 години се оказа, че като членове на ЕС ние не само, че не даваме по-висок процент,  а той дори е по-нисък. Тогава обаче не бях предвидил и един друг ужасяващ фактор – комбинацията от демографски колапс в България с възможностите за свободно движение и най-вече почти безплатно или напълно безплатно университетско образование в трите степени. Всъщност към комбинацията трябва да се добави и още една компонента – мутренското ни чалгаджийско Бездържавие.
Защо ми стана тъжно днес ли? Ами след като за пореден път от години направих вече изброените равносметки, стигнах до извода, че сме обречени, при това напълно! Средното ни образование е напълно унищожено – с т.нар. делегирани бюджети, отрицателния демографски прираст и средна възраст на учителите над 50 години, то бълва абсолютно неграмотни и неподготвени за живот в развито общество хора, голяма част от които не само, че не могат да пишат, но не могат и да говорят. Като неграмотността идва от това, че училищата, за да гарантират заплатите на учителите, не могат да си позволят лукса да пишат двойки и да връщат учениците да повтарят годината. Така имаме студенти, влязли не в кой да е от 50-те български висши училища (да ме извинят колегите, но не всички те са достойни да се наричат университети), а в най-стария, най-престижен и единствен в класацията на 1000-та университета в света, с тройка от матура, изкарана по абсолютно относителни и непостоянни във времето критерии. И като се вземат предвид фактите, че местата от една страна в университетите са повече от абитуриентите, а от друга ние ги приемаме с тройки, то излиза, макар и да не е възможно от формална гледна точка, че на други места би трябвало да ги приемат с двойки. Е, с двойки никъде не приемат, но пък приемат със знания, съответстващи на тази оценка…  Като аз определено съм късметлия, тъй като преподавам в един от Факултетите, които правят възможно участието на Университата ми в онази класация на 1000-та… Значи би трябвало да разполагам с най-добрия „мат’рял“, както казваше преди вереме един. И това действително е така, тъй като по мое наблюдение около 10-15% от студентите, на които преподавам, наистина са мотивирани и знаят за какво са дошли да учат.
Какво обаче става по-нататък… Студентите, които идват при нас, а ние, подобно на учителите от училищата, трябвада взимаме всички, че иначе няма да си вържем заплатите, започват да падат като гнили круши – прекъсват, минават условно с 7-10-12, че дори и повече невзети изпити. Накратко ние се мъчим повече от тях самите те да завършат. Но не за тях ми е думата. Тя е за онези 10-15%, в чиито очи в истинския смисъл грее пламъкът на знанието! За тях аз влагам поне 80% от перподавателските си усилия и умения, защото те го заслужават. Въпросът е обаче те какво заслужават от обществото ни? Дали примерно първенецът на випуска молекулярни биолози заслужава да работи като продавачка в магазин за хранителни стоки, каквато работа може да си намери, че да не умре от глад? Все пак там дават по 8-900 лв, които са двойно на докторантската стипендия или заплатата на млад асистент след данъците и осигуровките… Естествено, че не! Затова ние с болка в сърцето, но и желание им пишем препоръки и ги изпращаме да се реализират професионално в чужбина. Вече обучени и готови да творят наука, без съответната държава да е изхарчила и една стотинка за образованието им. Но не виня т.нар. богати държави – не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава! Впрочем, преди да заминат в чужбина, те имат лошия навик да ме питат защо аз не съм заминал и все още съм тук. Преди ми беше по-трудно да си измислям сложни оправдания, а не да им призная, че съм просто глупак (наивността, независимо в какво се изразява, е доказана форма на глупост), докато сега ми е по-лесно – казвам им, че просто никой не иска човек на 42 години, което е самата истина.
А днес, на тържественото вдигане на знамето, бях един от най-младите. Изводите оставям всеки да си ги направи сам…
Дали нещата тук ще се оправят? Иска ми се, но не вярвам, че ще стане. Не защото не е възможно – възможно е с радикални и болезнени мерки, включващи дори оперативно изрязване на туморите в системата на науката и образованието. Не е възможно, тъй като след 25 години преход на несбъднати мечти и неоправдани надежди, съм сигурен, че няма да се намери волята за това.
Извинявам се, че развалих празника!

1 ноември 2014 г., Ден на народните будители

вторник, 7 октомври 2014 г.

Есенно-депресивно

Краят на ноември дойде преждевременно в началото на октомври… Карам колата си в сивата софийска действителност. Наблюдавам около мен какво се случва. Измъчени хора притичват забързано за да избягат от дъжда, който вали само колкото да направи още по-непоносим преждевременно просмукалия се студ. Колите, доста често карани от самодоволни идиоти, ги обливат с мръсни пръски от локвите. Около мен – кални, в повечето случаи очукани автомобили. И още по-изтерзани 30-40-годишни автобуси, в които хората би трябвало да са по-доволни от останалите на улицата – тях поне не ги вали и не ги духа вятърът. Един автобус спира на спирката и аз, нямайки как да го задмина по тясната улица, спирам на свой ред зад него. Вглеждам се във физиономиите на пътниците. Нито една усмихната… Празни, блуждаещи в нищото погледи. Наблъскани като сардели в консерва. Въпреки че от „консервата“ ме делят поне две стъкла и няколко метра вятър, мога да подуша спаружената сладникава миризма на понамокрени отдавна непрани дрехи, смесена с телесните миризми на онези, които вярват, че в месеца е достатъчно едно къпане. Те са малцинство, но пък създават микроклимата на останалите. Или пък не са малцинство… Не знам, не мога да преценя. Автобусът тръгва и избълва черен дим, който вече наистина ме кара да ми се догади, а не е плод на олфакторни халюцинации. Забравил съм да включа климатика да върти само въздуха в колата.
Замислям се, че на мен ми е добре – топло ми е, сухо ми е, слушам по радиото музиката, която обичам. Майната му на глобалното затопляне и изгарянето на фосилни горива отделящи въглероден диоксид. Мигът на щастие обаче е мимолетен. Незнайно защо мислите ми се пренасочват към това да подлагам всичко на съмнение. Може би професионална деформация. Така или иначе си задавам въпроса дали наистина ми е добре. Не мога да отговоря. Или ме е страх.
Привидно, давам си сметка, би трябвало да ми е добре – карам собствената си кола, която макар и да не е лимузина, е млада за българските стандарти, а освен това чужд задник не е пърдял в шофьорската седалка. Един вид би трябвало да съм горд и доволен от нея. Но на нас, хората, ни е заложено да сме алчни – свикваме бързо с това, което имаме и веднага искаме повече. Давам си сметка за това, но виждам още по-нови и с повече удобства коли. Е, вярно, че в общия случай зад волана стои обикновено полусловесен хуманоид, но след като той, с двете си мозъчни гънки, едната от които отговаря за вдишването, а другата за издишването, може да си позволи такава кола, защо по дяволите аз, с образованията ми, чуждите ми езици и ръцете ми, които минават за сръчни, не мога?
Решавам да се успокоя, опитвайки се да го надцакам с професията ми и длъжността ми на университетски преподавател, които в едно нормално общество обикновено минават за градивни, че дори и престижни… Кого заблуждавам?! В ушите ми прокънтява въпросът на един лейтенант от казармата: „Абе, ти да не си оня, дет’ е учѝл за виШУ?“ (Бях един вид легенда - единственият в поделението, който е завършил университет). Действа ми отрезвяващо – на тази територия населението не цени образование, наука, изкуство и тям подобни щуротии. Гледа на тях недоверчиво като на буржоазни интелектуални извращения, без обаче да знае смисъла на тези думи. Тук, унесен в размисли, а и страсти, за малко да се натреса в един лъскав черен „Лексъс“ със страничен профил на настъпена хлебарка, чийто едновежд стопанин на видима възраст 22-23 години явно не е чувал, че има Правилник и Закон за движение по пътищата, а още по-малко за упоменатото в тях предимство… Размяна на клаксони и твърде неакадемични изрази по адрес на родители от женски пол до n-то коляно. Е, вярно, че той не ме чува през затворените прозорци, но пък и аз него не го чувам… Квит сме и продължаваме… Дори донякъде съм му благодарен, че отклони съзнанието ми от депресиращите мисли за това как обществото гледа на образованието и културата. И все пак за мен е несправедливо в компютъра на колата му да има записана многократно повече информация, отколкото в главата му! За изчислителната мощ да не говорим…
В последен опит решавам да се позитивирам като да насоча мислите в друга посока – собствения ми кръг от приятели, познати и роднини, така да се каже хора, на които държа и, предполагам, ако не всички, то повечето също държат на мен. И тук надеждите ми за оптимизъм се сгромолясват – това са хора от моята, изчезващата порода. Давам си сметка, че това е констатация в буквалния смисъл на думата – ние, имам предвид най-близките ми, или не се възпроизвеждаме въобще, или пък тези, които го правят, определено не правят прираст с едното или двете си деца (впрочем тези с децата са малцинство). Мамка му, сега, когато ми трябва, няма кьорав джигит на пътя, който да ме отклони от мислите ми, няма никакъв!
Продължавам да се питам къде съм в личен план и накъде отивам. Отговорите не ми харесват – в България съм, а ние всички отиваме в историята… Е, някои емигрират, други пропуснахме шанса си… Сами сме си виновни!

Прибрах се.

неделя, 23 март 2014 г.