Есенно-депресивно

Краят на ноември дойде преждевременно в началото на октомври… Карам колата си в сивата софийска действителност. Наблюдавам около мен какво се случва. Измъчени хора притичват забързано за да избягат от дъжда, който вали само колкото да направи още по-непоносим преждевременно просмукалия се студ. Колите, доста често карани от самодоволни идиоти, ги обливат с мръсни пръски от локвите. Около мен – кални, в повечето случаи очукани автомобили. И още по-изтерзани 30-40-годишни автобуси, в които хората би трябвало да са по-доволни от останалите на улицата – тях поне не ги вали и не ги духа вятърът. Един автобус спира на спирката и аз, нямайки как да го задмина по тясната улица, спирам на свой ред зад него. Вглеждам се във физиономиите на пътниците. Нито една усмихната… Празни, блуждаещи в нищото погледи. Наблъскани като сардели в консерва. Въпреки че от „консервата“ ме делят поне две стъкла и няколко метра вятър, мога да подуша спаружената сладникава миризма на понамокрени отдавна непрани дрехи, смесена с телесните миризми на онези, които вярват, че в месеца е достатъчно едно къпане. Те са малцинство, но пък създават микроклимата на останалите. Или пък не са малцинство… Не знам, не мога да преценя. Автобусът тръгва и избълва черен дим, който вече наистина ме кара да ми се догади, а не е плод на олфакторни халюцинации. Забравил съм да включа климатика да върти само въздуха в колата.

Замислям се, че на мен ми е добре – топло ми е, сухо ми е, слушам по радиото музиката, която обичам. Майната му на глобалното затопляне и изгарянето на фосилни горива отделящи въглероден диоксид. Мигът на щастие обаче е мимолетен. Незнайно защо мислите ми се пренасочват към това да подлагам всичко на съмнение. Може би професионална деформация. Така или иначе си задавам въпроса дали наистина ми е добре. Не мога да отговоря. Или ме е страх.

Привидно, давам си сметка, би трябвало да ми е добре – карам собствената си кола, която макар и да не е лимузина, е млада за българските стандарти, а освен това чужд задник не е пърдял в шофьорската седалка. Един вид би трябвало да съм горд и доволен от нея. Но на нас, хората, ни е заложено да сме алчни – свикваме бързо с това, което имаме и веднага искаме повече. Давам си сметка за това, но виждам още по-нови и с повече удобства коли. Е, вярно, че в общия случай зад волана стои обикновено полусловесен хуманоид, но след като той, с двете си мозъчни гънки, едната от които отговаря за вдишването, а другата за издишването, може да си позволи такава кола, защо по дяволите аз, с образованията ми, чуждите ми езици и ръцете ми, които минават за сръчни, не мога?

Решавам да се успокоя, опитвайки се да го надцакам с професията ми и длъжността ми на университетски преподавател, които в едно нормално общество обикновено минават за градивни, че дори и престижни… Кого заблуждавам?! В ушите ми прокънтява въпросът на един лейтенант от казармата: „Абе, ти да не си оня, дет’ е учѝл за виШУ?“ (Бях един вид легенда - единственият в поделението, който е завършил университет). Действа ми отрезвяващо – на тази територия населението не цени образование, наука, изкуство и тям подобни щуротии. Гледа на тях недоверчиво като на буржоазни интелектуални извращения, без обаче да знае смисъла на тези думи. Тук, унесен в размисли, а и страсти, за малко да се натреса в един лъскав черен „Лексъс“ със страничен профил на настъпена хлебарка, чийто едновежд стопанин на видима възраст 22-23 години явно не е чувал, че има Правилник и Закон за движение по пътищата, а още по-малко за упоменатото в тях предимство… Размяна на клаксони и твърде неакадемични изрази по адрес на родители от женски пол до n-то коляно. Е, вярно, че той не ме чува през затворените прозорци, но пък и аз него не го чувам… Квит сме и продължаваме… Дори донякъде съм му благодарен, че отклони съзнанието ми от депресиращите мисли за това как обществото гледа на образованието и културата. И все пак за мен е несправедливо в компютъра на колата му да има записана многократно повече информация, отколкото в главата му! За изчислителната мощ да не говорим…

В последен опит решавам да се позитивирам като да насоча мислите в друга посока – собствения ми кръг от приятели, познати и роднини, така да се каже хора, на които държа и, предполагам, ако не всички, то повечето също държат на мен. И тук надеждите ми за оптимизъм се сгромолясват – това са хора от моята, изчезващата порода. Давам си сметка, че това е констатация в буквалния смисъл на думата – ние, имам предвид най-близките ми, или не се възпроизвеждаме въобще, или пък тези, които го правят, определено не правят прираст с едното или двете си деца (впрочем тези с децата са малцинство). Мамка му, сега, когато ми трябва, няма кьорав джигит на пътя, който да ме отклони от мислите ми, няма никакъв!

Продължавам да се питам къде съм в личен план и накъде отивам. Отговорите не ми харесват – в България съм, а ние всички отиваме в историята… Е, някои емигрират, други пропуснахме шанса си… Сами сме си виновни!

Прибрах се.