(НЕ)ПРАЗНИЧНО ЗА ПРАЗНИКА

Днес, въпреки че е събота, ми се наложи да стана рано, както през делничен ден. Причината бе, че бях поканен на тържествено издигане на Българския Трибагреник пред Президентството по случай на Деня на народните будители – единствения друг чисто български празник след 24 май, който неизвестно защо остава абсолютно неоправдано пренебрегван от обществото. Добре, че поне Президентът направи всичко, което е по силите му, да се опита да измие малка част от позора на управляващото ни Бездържавие, натикващо усилено всяка проява на интелектуално и културно съзидание дълбоко в килера на безвремието.

По-късно през деня, дрогирайки се с фейсбук в опит да избягам лепкавата съботна скука, попаднах на следния бисер във връзка с един изкуствено натрапван ни комерсиален празник, който беше вчера: „И днес е празник, но не на празните тикви!“ Велико! Но това ме накара да се замисля за родните тикви – както празните, така и пълните. И се сетих за една моя статия във вестник „Дневник“ от преди 15 години, която тогава написах като млад асистент в пристъп на наивна младежка еуфория. Идеята в нея беше накратко, че в наука и образование трябва да се инвестира, ако искаме да дръпнем напред, както и да се освободим, най-общо казано, от феодализма в науката и образованието. Спомням си, че когато я писах, се старах да стресна евентуалните ѝ читатели с подчертано песимистични послания и прогнози.

Днес си дадох сметка, че всъщност днешната реалност е далеч по-незавидна от тогавашния ми песимизъм. Ще дам един пример: тогава съвсем не бях сигурен дали ще станем членове на ЕС в обозримо бъдеще (с всички произхождащи от това плюсове и минуси), но допусках, че ако все пак станем, то тук за наука и образование ще се дава горе-дълу средния за ЕС процент от БВП, както и че законите, били те и лоши, ще се спазват еднакво от всички. След 15 години се оказа, че като членове на ЕС ние не само, че не даваме по-висок процент,  а той дори е по-нисък. Тогава обаче не бях предвидил и един друг ужасяващ фактор – комбинацията от демографски колапс в България с възможностите за свободно движение и най-вече почти безплатно или напълно безплатно университетско образование в трите степени. Всъщност към комбинацията трябва да се добави и още една компонента – мутренското ни чалгаджийско Бездържавие.
Защо ми стана тъжно днес ли? Ами след като за пореден път от години направих вече изброените равносметки, стигнах до извода, че сме обречени, при това напълно! Средното ни образование е напълно унищожено – с т.нар. делегирани бюджети, отрицателния демографски прираст и средна възраст на учителите над 50 години, то бълва абсолютно неграмотни и неподготвени за живот в развито общество хора, голяма част от които не само, че не могат да пишат, но не могат и да говорят. Като неграмотността идва от това, че училищата, за да гарантират заплатите на учителите, не могат да си позволят лукса да пишат двойки и да връщат учениците да повтарят годината. Така имаме студенти, влязли не в кой да е от 50-те български висши училища (да ме извинят колегите, но не всички те са достойни да се наричат университети), а в най-стария, най-престижен и единствен в класацията на 1000-та университета в света, с тройка от матура, изкарана по абсолютно относителни и непостоянни във времето критерии. И като се вземат предвид фактите, че местата от една страна в университетите са повече от абитуриентите, а от друга ние ги приемаме с тройки, то излиза, макар и да не е възможно от формална гледна точка, че на други места би трябвало да ги приемат с двойки. Е, с двойки никъде не приемат, но пък приемат със знания, съответстващи на тази оценка…  Като аз определено съм късметлия, тъй като преподавам в един от Факултетите, които правят възможно участието на Университата ми в онази класация на 1000-та… Значи би трябвало да разполагам с най-добрия „мат’рял“, както казваше преди вереме един. И това действително е така, тъй като по мое наблюдение около 10-15% от студентите, на които преподавам, наистина са мотивирани и знаят за какво са дошли да учат.

Какво обаче става по-нататък… Студентите, които идват при нас, а ние, подобно на учителите от училищата, трябвада взимаме всички, че иначе няма да си вържем заплатите, започват да падат като гнили круши – прекъсват, минават условно с 7-10-12, че дори и повече невзети изпити. Накратко ние се мъчим повече от тях самите те да завършат. Но не за тях ми е думата. Тя е за онези 10-15%, в чиито очи в истинския смисъл грее пламъкът на знанието! За тях аз влагам поне 80% от перподавателските си усилия и умения, защото те го заслужават. Въпросът е обаче те какво заслужават от обществото ни? Дали примерно първенецът на випуска молекулярни биолози заслужава да работи като продавачка в магазин за хранителни стоки, каквато работа може да си намери, че да не умре от глад? Все пак там дават по 8-900 лв, които са двойно на докторантската стипендия или заплатата на млад асистент след данъците и осигуровките… Естествено, че не! Затова ние с болка в сърцето, но и желание им пишем препоръки и ги изпращаме да се реализират професионално в чужбина. Вече обучени и готови да творят наука, без съответната държава да е изхарчила и една стотинка за образованието им. Но не виня т.нар. богати държави – не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава! Впрочем, преди да заминат в чужбина, те имат лошия навик да ме питат защо аз не съм заминал и все още съм тук. Преди ми беше по-трудно да си измислям сложни оправдания, а не да им призная, че съм просто глупак (наивността, независимо в какво се изразява, е доказана форма на глупост), докато сега ми е по-лесно – казвам им, че просто никой не иска човек на 42 години, което е самата истина.

А днес, на тържественото вдигане на знамето, бях един от най-младите. Изводите оставям всеки да си ги направи сам…

Дали нещата тук ще се оправят? Иска ми се, но не вярвам, че ще стане. Не защото не е възможно – възможно е с радикални и болезнени мерки, включващи дори оперативно изрязване на туморите в системата на науката и образованието. Не е възможно, тъй като след 25 години преход на несбъднати мечти и неоправдани надежди, съм сигурен, че няма да се намери волята за това.

Извинявам се, че развалих празника!

1 ноември 2014 г., Ден на народните будители