Когато теб те има

Когато теб до мен те има,

но емоционално теб те няма,

тогаз сърцето ми боли ме

и утеха за душата няма.

Декемврийска утрин

Навън е декемврийска пролет,

в утрин розова небето свети,

но студ ужасен сърцето ми сковава

защото аз не мога да те разбера!

ЗВЕЗДА В МРАКА

Лежа в леглото. През прозореца ми надзърта самотна звезда. Опитва се да ми говори, но не мога да я чуя. Твърде далеч е. Не мога да заспя. Затова се чудя какво иска да ми каже. Остава ми само да предполагам. Опитва се да се бори с Вселената, но за да свети, трябва да гори. А който гори, изгаря. Рано или късно… Освен това е сама. Сама сред милиарди… Парадоксално!

Какво ли иска да ми каже? Мога само да предполагам. Дали ми казва това, което си мисля? Или аз разсъждавам за мен самия? Аз обаче не съм звезда. Въпреки че горя, не светя. Но и аз като нея се чувствам отчайващо сам в тази тъмна нощ. Но нима мракът не обхваща по-голямата част от Вселената? Физиците казват, че тя била пълна основно с тъмна материя. Тъмна като мислите в главата ми…

Късно е. Заспивам… Сам…

22 години стигат!

Да се запознаем – казвам се Светослав и съм от излъганото поколение. Ще попитате какво е това поколение? Ами много просто – поколението на наивниците (продължавам да упорствам и да не употребявам думата глупаци), които вярваха преди 22 години, че България ще стане нормална държава… Спомням си много добре 10.11.1989 г., а още по-добре еуфорията през следващите месеци. Тогава бях в 10 клас и животът ми изглеждаше предимно розов… Но явно ние сме обречен да страда народ и разочарованието дойде много бързо – бяхме май единствената страна в Източна Европа, в която пребоядисаните в малко по-светло червена боя комунисти успяха да спечелят изборите. Тогава си спомням, че плаках, а се оказа само месеци по-късно, че е имало защо.

През прословутата луканова зима вече твърдо бях решил, че веднага, след като завърша гимназия, ще замина да уча в чужбина. Тогава бях един от относително малкото, които говореха свободно западен език, а и имах роднини, които ме убеждаваха да отида при тях. Но тогава нещата се обърнаха и на власт дойде правителство, което тогава вярвах, че ще изведе страната наравно с държави като Чехия, Унгария или Полша. И реших, че в тази Нова България трябва да останат млади хора, които да работят за нея, правят семейства и отглеждат деца, възпитавайки ги в общохуманни ценности. И сглупих да уча екзотичната за страна без нито един Нобелов лауреат специалност Молекулярна биология. Тогава наистина вярвах, че ще бъдем нормална държава, а в нормалните държави, дори и малките, не може да не се развива наука…

За съжаление този първи положителен повей в псевдодемократичната ни история трая само до втория ми семестър в Университета, след което започнахме да затъваме – появиха се мутрите, чалгата стана масов жанр, а държавата загуби първия си милион от населението, съставен в голяма част от млади, образовани и социално перспективни хора. А Чехия и Унгария само дето не въведоха визи за нас… И така докато завърша. В пети курс си извадих паспорт и се наредих за виза на опашката пред белгийското посолство…

Но ме взеха войник. Това донякъде беше добре – докато роднините ми и приятелите ми навън се чудеха буквално какво да ядат, докато същевременно шепа хора станаха мултимилионери, мен в казармата поне ме хранеха някак. Докато гледахме с празни погледи как расте тревата, си представях как, веднага след като се уволня, заминавам възможно най-надалеч – сериозно обмислях с един приятел вариантите за Нова Зеландия или в краен случай Австралия…

Докато един студен зимен ден от Витоша не видях как черни димни комини пробиват мъглата долу в града, а по радиото пускаха само музика… Това беше един много студен януари, но в сърцето ми вече беше настъпила пролетта… И точно когато се уволних, се оказа, че има свободно място за асистент по специалността, която бях завършил. Тогава приех това като знак от Господ и се подписах под трудов договор, в който фигурираше цифрата 98 000 лв. (за непросветените – 98 тогавашни германски марки или с други думи сегашни 50 евро). Но тогава от ентусиазъм, че нещата се променят в България, както и от радост, че не само си намирам работа, но тя е и точно по специалността ми (работа за генетици у нас не се намира лесно и днес), бях готов да работя дори и без пари. Успокоявах се, че се занимавам със смислена дейност и безропотно преглъщах факта, че трудовото ми възнаграждение не покриваше дори ежедневните ми харчове за кафета и закуски.

Оказа се обаче, че и тази ми еуфория беше бързо попарена – пари за наука почти не се даваха, материалната база за правенето ѝ се рушеше и амортизираше, но най-лошото бе, че цяло едно поколение млади учени и преподаватели, което трябваше да се намира между мен и колегите запътили се към пенсия, се оказа, че се изнесло. Приемствеността беше прекъсната, но аз упорито вярвах, че нещата ще си дойдат рано или късно на мястото и убеждавах студентите да остават в България. Докато не си дадох един ден сметка, че всъщност ние не буксуваме, а продължава ме да се свличаме надолу. Всъщност нямаше кризи, а просто една непрестанна криза, която от време на време просто се изостряше. Вярно, че заплата ми постепенно се увеличаваше, но пък цените на стоките ни станаха европейски (което, макар и частично, мога да приема защото става дума все пак за едни и същи стоки), а доставчиците на комунални услуги освирепяваха повече и повече.

Междувременно се появи и една нова прослойка в обществото ни, може би единствената благоденстваща, след като се изключат малцината дърпащи конците – прослойката на полуграмотните еснафи, които бяха готови да си продават … на каква да е цена, след като у тях бяха ампутирани добрия вкус, чувството за съвест и дори елементарна почтеност. Тези хора не станаха богаташи, но живееха щастливо, правеха деца и ги възпитаваха с чалга в буквалния и преносен смисъл на думата, караха лъскави служебни коли и печелеха доста повече от средностатистически учител или лекар. Те си повярваха, че са средна класа в истинска европейска държава, купиха си официални анцузи, с които да слизат до града, смениха ударенията в голяма част  от думи в българския език, въведоха нови изрази като „в напредвид” и започнаха да работят като мениджъри, промоутъри, супървайзъри други професии с подобни наименования, които дори те самите, заради слабото познаване едновременно на английския и българския езици, не можеха да преведат. Хвърляха си салфетките от сандвичите по улиците докато ходеха по банките да теглят ипотечни кредити, с които си купуваха апартаменти, от които си изхвърляха торбите с боклук през прозорците, а в свободното си време извеждаха подрастващите им себеподобия на разходки в моловете (каква прекрасна дума само!).

Не може да се отрече обаче, че някои се опитаха и да се гримират с доза ерудиция, в резултат на което се оказа, че ние станахме държавата с може би най-голям брой университети на глава от населнието, 90% от които се състояха от офиси с по-една две стаички в някой апартамент, в които поставени на колене от мизерията стари професори продаваха дипломи в буквалния смисъл на думата.

А все повече и повече хора започваха да им завиждат, продаваха си нивите и къщите на село и с парите от тях успяваха да направят първоначалната вноска за поредния купен с ипотека апартамент в някой от големите градове. Селското стопанство умираше с равномерни темпове, а скудоумието се разпространяваше докато не стана епидемия от социална деменция, която беше целенасочено поддържана от десетките телевизионни канали със сапунени опери и „риалитита”. Възпитаваше се консуматорско общество, което на практика не произвеждаше нищо, но пък консумираше, консумираше, консумираше…

Докато не дойде Нейно величество Кризата, пред която всички започнаха да се кланят и да обясняват всички несгоди с нея. Банките си поискаха парите, които само месеци по-рано бяха пробутвали едва ли не насила, социалната прослойка на работещите в не произвеждащата нищо икономика на „офис супървайзърите”, трябваше да си плати. А тя нямаше с какво, в резултат на което бремето отново беше поето от хората, които печелеха най-малко – тези които наистина работеха и произвеждаха материален или интелектуален продукт.

На мен обаче батериите за социален оптимизъм ми се изтощиха. Писна ми! Вече не агитирам студентите си да остават тук, защото не мога да бъда лицемер – аз самият искам да се махна. Установих, че е минала по-голямата част от живота ми, но освен уважение, май не съм спечелил нищо друго. Срам ме е, че не мога да живея със заплатата, която получавам за работата ми! Простотията, която ме заобикаля, ме дави, а надписаните сметки за какво ли не ме душат. Искам с труда ми да изкарвам пари поне за нормален живот. Не луксозен, а нормален!

Контраст

Днес беше чудесен слънчев ден. Може би един от последните наистина хубави дни на отиващото си лято. Небето беше синьо, а въздухът по-кристално прозрачен от обичайното. Беше топло, без да е горещо, вероятно заради лекия ветрец, който гали нежно кожата. И все пак, въпреки лазурното небе и искрящото слънце, въздухът намирисваше на есен – онази есен, която е пъстроцветна и усмихната в началото, но все пак е предвестник на мрачните ноемврийски дъждовни дни. Защо точно в този ден женският паяк, с който от няколко месеца съжителствам мирно в банята ми, изяде мъжкия си събрат, който се появи преди няколко дни? И това въпреки непрестанните му странни, но като се загледа човек изключително интересни и красиви танци, с които я ухажваше! Биолог съм и знам отговора на този въпрос, но това съвсем не означава, че ми харесва! Язък за сложната хореография! Живот…

Плуващи слонове

Наскоро, ама съвсем наскоро, ми бе зададен екзистенциалния въпрос дали слоновете могат да плуват… Въпросът е особено екзистенциален за самите слонове, тъй като хипотетично от неговия отговор зависи това, дали биха оцелели във водата… Аз съм биолог и се предполага, че би трябвало да знам отговора му, ама аз съм по-особена порода биолог – молекулярен. А ние, молекулярните (а не мУлекОлярните биолози, както пише във военната ми книжка), въпреки че не колим мулета и други относително едри бозайници, сме свикнали да работим с обектите на нашите изследвания в смлян и хомогенизиран на субклетъчно ниво вид… Не, че не би могло слон да бъде хомогенизиран, ама в какво?

Като се замисля обаче, се сещам, че знам отговорите на други въпроси, свързани със слоновете – нещо като наследство от времето на развития социализъм, когато повечето хора имаха относително нормално и развито чувство за хумор… Например има ли червени, сини и зелени слонове, по какво се познава дали един слон е влизал в хладилника (по онова време, за което говоря, хладилниците бяха направо микроскопичните по днешните стандарти „Мраз”-ове) или пък колко слона могат да пътуват в един „Трабант”… Все полезна информация, но за съжаление нямаща нищо общо с биологията и не можеща да доведе до отговора на въпроса…
                      Накрая не се сдържах и проверих в Google – могат да плуват гадините, да са живи и здрави!

Сигурно отдавна си задавате въпроса за кой дявол ги бръщолевя тези диващини – ще ви кажа: чувствам се невероятно щастлив, че в сряда заминавам при Дядо Коледа! Извинявам се за еуфорията!

Сивата мъгла

Страх ме е… Страх ме е от неизвестността… Сивата мъгла, гъста като мляко, ме обгръща отвсякъде… Не мога да видя нищо, особено бъдещето.

Обаче трябва да продължа да вървя… Но ме е страх! Ами, ако изляза от мъглата изведнъж, както влязох в нея? И това, което видя, не ми хареса?

Давам си сметка, че не ме е страх от лепкавата сива непрогледна мъгла, а от това, което тя скрива от мен. Затова стоя… Стоя в нея, въпреки че трябва да вървя… Но сърцето ми се е свило изтръпнало от страх. Какво да направя – да стоя вътре в мъглата, вдишвайки отровните й изпарения или да се срещна с действителността? Не мога да помръдна. Чувствам се парализиран…

Нощ

Тази вечер ще си легна

и тихо ще се постарая да заспя,

но знам, че няма да успея,

понеже теб до мен те няма.

Избягало време

Времето до теб безмилостно изтича

подобно на вода през сито,

свърши бързо то за миг

и пак оставам с любовта си сам…

О, мигове блажени с теб до мен,

колко бързо минахте край мен,

от едва започналата пролет

сега сте вече само спомен.

Цвете

Ти си цвете във безцветен свят,

без черно, бяло и дори кафяво,

дразниш ти студа от ред и скука

в ежедневие обагрено във сиво!

Прилеп

Прилепът виси надолу със глава

застанал той във поза извратена

на обратно възприема той света,

невиждайки небето в своите крака.

Но знае той, че нощ ще падне,

ще разпери той крилата черни

неуловимо ще политне в мрака

на лов за жертвите си бедни.

18 май 2011 г.

Течна тишина

Течна тишина удавя ме във жега,

облаците по небето неподвижни спят,

тревата не помръдва вкаменена,

без дъх да мога да поема поема

лежа с вериги вързани крила

Лепкавата тишина душата ми мори,

в мозъка ми бавно се просмуква

дори по-страшна тя е и от лудост

в главата ми изпарзнена от мисли

усещам как ме завладява тя.

16  май 2011 г.

Разпилени мисли

Разпилени мисли в главата ми бушуват,

подскачат, реят се, хапят и пищят

и днес не мога да ги обуздая,

дори не смея да мечтая да ги победя.

Ревността наднича зад вратата,

упорито дебне и се готви тя,

разумът опитва се да я прикрие,

но знам, че рано или късно побеждава тя.

Непрестанно опитвам се да съградя стена,

която да ме пази от страха от самота,

но червеят на ревността дълбае я отдолу

и ме кара да треперя да не рухне тя.

Когато теб те няма

По улиците срещам хиляди жени
някои от тях дори красиви,
но сърцето ми е парзно в джунгла от мечти,
не мога да се радвам днес на твоите очи.


Сърцето ми отвлече ти далече,
отвъд морета, езера и планини,
за твоята целувка устата ми жадува,
но усещам само жаждата горчива.

7 май 2011 г.

Рожден ден

Вчера станах на 39 години. Акълът ми не го побира! Бунтува се да възприеме този факт, въпреки че логиката непрестанно му натяква, че това е положението…

Събудих се в добро настроение, макар и леко недоспал, въпреки че си позволих лукса да стана с един час по-късно. Беше ми хубаво. Толкова хубаво, че в един момент направих грешката да си задам въпроса на какво чак толкова се радвам?! И установих, че май няма за какво друго, освен че ще почерпя хората, на които държа и вероятно ще се напия по този случай. Забравих – ще ям също така и торта, при това най-малко две. Окръжността изисква грижи.

След което дойдоха философските съждения в стил кой съм аз и какво е моето място във Вселената. Отговорът категорично не ми хареса поради неговата космологична незначителност! И понеже все още бях в добро настроение, бързо прогоних тези мисли от главата си. Но на тяхно място дойде математиката…

До седми клас бях един от корифеите по математика сред познатите ми и, срам ме е да си го призная, но се бях абонирал за списание „Математика”, което очаквах с нетърпение за да видя новите задачи, с които тренирах ума си. Странно е, но наистина ми доставяше удоволствие. Сега същото удоволствие си доставям като решавам Судоку (лесните варианти предимно) или просто цъкам табла на телефона си – по малко натоварване на вече намаляващия брой неврони в мозъка ми. Впрочем интересът ми и уменията ми в областта на математиката бяха напълно заличени от две учителки във Френската гимназия за точно две учебни години, в резултат на което, след като бях приет за студент по Биология, изпитах истински шок, виждайки, че първото ми занятие през първия ми учебен ден е по …математика. Но това е друга тема.

Мисълта ми (да, същата тази, която в момента се губи и блуждае ;) ) беше, че дори математически полу-инвалид като мен може да направи простата аритметика, че на 39 години със сигурност съм преполовил активния ми живот (дори и според стандартите на иначе дълголетния ми род). И точно в този момент си зададох въпроса какво съм постигнал през него. Изключително глупава грешка, която изчерпа значителна част от резерва от позитивизъм, с който се бях събудил. И тук най-страшното не бяха разни съпоставки от рода, че на моята възраст дядо ми е бил отдавна професор, а на мен ми трябваха по обективни (надявам се наистина да са били такива) причини цели 10 години да защитя докторат, или пък че не съм построил къща, започнал бизнес или нещо подобно. Това, което ме закова в земята беше една съпоставка, че когато майка ми е била на сегашната ми възраст, аз се имах вече за зрял човек – ходех на митингите по площадите, готвех се да гласувам и плановете за живата ми, които оттогава следвам, вече бяха начертани! Тоест бил съм наистина възрастен. А сега, след 22 години, аз нямам дори дете и семейство.

И като стигнах до въпроса за прокреацията батерията за позитивизъм се изпразни съвсем, дори още по бързо от тази на мобилния ми телефон, която ме изтезава вече трети месец. И докато в служебен план можех да се самозаблуждавам, че работата ми е престижна (но категорично не и перспективна по тези географски ширини и дължини), макар и зле платена, то тук явно съм си омазал живота напълно… Или почти, като изключа сериозната си емоционална обвързаност към най-прекрасната за мен жена. Обаче тя е далеч, а и не е ясно дали ще ме изтрае (знам, че като прочете това тя искрено ще се възмути и ще иска да ме одере жив, но наистина имам притеснения относно това дали ще намери силите да се трови живота със закостенял стар ерген). Аз вярвам в искрените й намерения да се пребори с волски ями характер и дори й стискам палци, но ще намери ли необходимата емоционална енергия? Впрочем аз веднъж съм се провалял по този показател и дори се бях отписал…

Ама започвам да експонирам прекалено дълбоко душевното ми пространство, така че спирам. Колко брътвежи само наговорих! А всъщност въпросът си е съвсем ясен: а оттук накъде? Отговорът за съжаление обаче не е… Както и да е – рожденият ден мина в изключително приятна компания с едни от хората, които наистина ценя. А и те се погрижиха да поне за малко да забравя за терзанията си. Не чак толкова за малко… Благодаря ви!

                                                                 22 април 2011 г.

Пролетна зима

Вълкът се излежаваше мързеливо на една затоплена от слънчевите лъчи плоска скала в края на една малка полянка. Чувстваше се блажено. ЧУВСТАШЕ СЕ СИЛЕН. Спокоен. Зимата току що беше отминала. Пролетта влизаше във владение на Земята. Или поне на отдалечената гора, която самотният хищник чувстваше и възприемаше като свой дом.

А зимата беше тежка и продължителна. Житейският му опит го беше научил, че зимите, когато са сурови, са продължителни… Въобще неприятностите продължават по неписано правило дълго… Но сега това нямаше значение. В душата му, а и около него, беше прекрасна пролет. Тъй като беше животно, не може да се каже дали осъзнаваше, че е истински щастлив, какъвто в действителност беше, но определено се чувстваше прекрасно. Лечебните сили на слънчевите лъчи бяха потиснали болките от старите травми. Не, че им обръщаше някакво внимание, мислеше, че е прекалено млад все още за да отдава значение на телесния дискомфорт, но определено беше по-добре без тях.

Беше края на периода на чифтосването. Той се чувстваше доволен, че изпълнил дълга си. Това също по някакъв начин го правеше щастлив. А имаше и избор, възползвайки се от алфа-позицията си, която му даваше доста права. Но той беше избрал само една женска, която се открояваше от останалите. Бяха се отделили от глутницата, в която той по принцип не се застояваше повече от необходимото за да наложи правата си, и бяха прекарали насаме целия период, в който можеха да са заедно – повече от седмица. Откривайки нови непознати места извън територията на глутницата, наслаждавайки се пълноценно на компанията и ласките, които си отдаваха. Но това беше приключило. Пълноценно, но кратко.

Но законите на Биологията сега диктуваха да са далеч един от друг. Поради капризите на Създателя, животът често може да бъде едновременно прекрасен и жесток. Дали вълкът можеше да прави такива сложни умозаключения е съмнително, но пък за сметка на това, липсата на интелектуален капацитет се компенсираше от изключително силните му инстинкти. Благодарение на тях може би беше оцелял.

Слънцето продължаваше да грее – като вътре в душата му, така и на поляната. Дали имаше душа? Определено! Както всички живи създания. Може би не точно като тази на хората. Всъщност правилният въпрос може би е дали хората имат душа… Сложен въпрос, на който е трудно да се отговори. Но със сигурност е доказано, че не всички. Но не за това разсъждаваше той. Не само защото по принцип не разсъждаваше, а защото СЕГА МУ БЕШЕ ХУБАВО! Лежеше безгрижно и дори мухите, които като него бяха оцелели през зимата и сега се бяха събудили като че ли с единствената идея да го дразнят кацайки по муцуната му или направо хапейки го за да задоволят глада си след месеците летаргия, не можеха да му отнемат блаженството, на което се радваше.

По някое време от север се появиха няколко бели облачета. Вълкът инстинктивно усети, че предстои разваляне на времето, беше все пак едва края на месец март. Не послуша инстинктите си, които крещяха да намери убежище, в което да се скрие. Дори се зарадва, че малко ще се разхлади, защото гранитната скала, на която лежеше беше почти черна и беше започнало да му става доста горещо, а го мързеше да стане…

Така заспа. Позволи си лукса да не слуша инстинктите си. Събуди се вкочанен. Не знаеше колко е спал – не можеше да определи кое време е защото слънцето не се виждаше зад гъстите облаци. Като че ли беше на друг свят – от пролетта преди часове не беше останал спомен. Валеше сняг и духаше бясна виелица. От север неочаквано беше връхлетяла Бурята. Нямаше ги дори и досадните мухи. Оставаше само усещането за студ. Впрочем не само то – оставаше някакво странно усещане, че нещо му е било отнето. Седеше и мръзнеше. Дали наистина зимата беше отминала? Инстинктите му, обидени навярно от предишното игнориране на предупрежденията, които му бяха отправили, сега си отмъщаваха мълчейки. Вълкът се чувстваше слаб. Беше го страх.

26.03.2011

На път

Понякога си представям, че карам... Карам, защото вярвам, че животът е движение. Обикновено, когато карам, времето е хубаво, прозорецът е отворен, пътят е празен, а пейзажът приятен. Няма много завои, което ми позволява да карам бързо. Но не е магистрала, а двулентов. В далечината се виждат планини със сняг по върховете или отстрани блести море... Според моментното ми настроение.

Не знам накъде карам. Посоката никога не ми е ясна. Знам обаче, че имам цел. Цел на пътуването. Но не я знам...

От дете имам една мечта. Луда мечта. Но и неосъществима, предвид на доходите ми. Винаги съм си мечтал да отида в южната част на Патагония през тамошната пролет, след което, следвайки планините по Трансамерикана, да стигна до Аляска. Без да бързам, така че, когато пристигна там, там също да е пролет. Но това е само мечта. Неосъществима... Или поне за момента.

Което ми напони за една друга мечта датираща от детството ми.

Когато за пръв път прочетох „Моето семейство и други животни“, аз се влюбих в творчеството на Джералд Даръл и изчетох всичко негово, до което успях да се докопам по онова време. Така разбрах и за Зоологическата му градина на остров Джързи.

Оттогава замечтах да я посетя. В онези мракобесни комунистически времена това беше утопия, която ми изглеждаше почти толкова неосъществима, колкото сега ми се струва осъществяването на пътуването ми по Трансамериканата. Тогава се изискваше едва ли не открит лист за да отида до Западен парк, камо ли да мисля за пътуване в чужбина. Прогнилата и пропаднала капиталистическа чужбина. А на семейството пътуванията ни бяха десетократно по-забранени заради роднините ни, които бяха успели да излязат от Лагера (социалистическия).

Единственото, което можех да направя тогава, беше да си представям, че съм там, макар че тогава нямаше и Интернет, с помощта на който да я разгледам. Но пък това, като че ли беше добре, защото позволяваше на фантазията ми да се развихри и рее свободно във времето и пространството.

Спомням си, че по онова време, някъде около 1986-1987 година, с приятели се опитвахме, прилагайки строго научен подход, да изчислим колко време още ще сме под игото на комунистическата диктатура. Той се изразяваше в преброяването на празните места за гробове на гърба на мавзолея на Георги Димитров. Ако не ме лъже паметта, те май бяха 8, по четири от всяка страна, от които само едно беше вече заето. Освен това един комунистически фараон царуваше по около 15-20 години според статистиката (правешкият тарикат беше изключение, един вид динозавър сред компанията от генсеци и прочие сволоч в Източна Европа), което правеше още минимум 80-100 години. Ужас! Резултатът от изчисленията ни порази като гръм и ни отрезви от мечтите ни като студен душ.

Може да се стори странно на незапознатите, но тогава не на всеки, който имаше малко акъл в главата, му беше ясно, че комунизмът не може да властва вечно поради заложената изначално в самия него абсолютна яловост. Главният въпрос беше обаче още колко? Обикновените хора знаеха само по слухове какво става на Олимп, затова аз и приятелите ми заключихме, че може би най-точната информация принадлежи на комунистите, които са я закодирали в броя на свободните гробни места. Тогава числото, което получихме, никак не ни се понрави и направо ни довеждаше до отчаяние, представяйки се как ще водим реалистичен по социалистически живот в едно шизофренично общество.

Така че остров Джързи беше почти толкова недостижим в съзнанието ми, колкото и самата Луна например. Но пък Историята обича да си прави шеги и през края на 1989 премина един ураган, който, ако не друго, поне направи възможни пътуванията поради факта, че прекатури Желязната завеса. А през лятото на 2009 година се качих на един ферибот в Сен Мало, който ме отведе ... на остров Джързи!

Есен

Все пак суетата ми надделя и реших веднага да публикувам "НЕЩО" (не намирам точна дума, с която да го определя), което написах преди няколко месеца....

ЕСЕН

Изсъхналият лист бавно пада, клатейки се от вятъра и променяйки рязко посоката си. От време на време се издига рязко нагоре, след което, полюшвайки се, бавно поема по отредения му път... Надолу... Есен. Жълто, червено, но и студено и ветровито. Но и красиво. Животът е това – безбройни противоречия.

Гледайки листа осъзнавам грозния факт – листът прилича на лодка, чийто единствен пътник и лодкар е собствената ми мисъл. Пътувам към неизвестното, забравен и изоставен на своеволията на бурния океан, онагледяван от есенния ветровит пейзаж. Има моменти на възход, дори много рязък и висок възход, но посоката и крайната цел е една. Осъзнавам го, макар и да не искам да го кажа. Няма начин, но ще се опитам да се боря със стихията и да задържа полета си, доколкото ми позволят силите... И мотивацията.

А мотивацията е важно нещо. Тя обаче е своеволна и опърничава. Нещо като наркотик, който те прави зависим. Имам нужда от нея за да се чувствам добре. Какво говоря?! Не да се чувствам добре, а да усещам, че дишам, че съм аз. Че живея!

В мислите си се сещам, че трябва да греба, ако наистина искам да се задържа над вълните. Греба. Греба обаче като идиот защото определено не знам накъде. Посоката ми се сменя непрекъснато. Правя го единствено за да отложа във времето достигането на единствената сигурна крайна дестинация, която от страх не искам да формулирам. Започвам да се питам дали си заслужават усилията, при положение, че не знам накъде съм се запътил и дали там е по-добре... Но как ще преценя, когато аз не знам накъде отивам?

В крайна сметка гравитацията винаги побеждава и листът най-накрая докосва земята. Вятърът се опитва да го повдигне още веднъж-два пъти безуспешно. Той се предава заклещен сред себеподобните му, които са имали същата съдба като него, но малко по-рано във времето. Полетът му свърши. Дестинацията е достигната. Крайната... Скоро ще бъде покрит от снега, а от влагата ще изгние и от него няма да остане нищо. Или почти нищо. И никой няма да си спомня за него. Освен мен, неговият виртуален (с)пътник. 

Добре дошли!

Днес реших /се реших/ да направя първата си стъпка в блогерството (извинявам се за тази грозна дума-чуждица, ама съм далеч от мисълта, че това ще е проза, поезия или журналистика). Чудя се на себе си защо ли го правя при положение, че най-вероятно единици ще са тези, които ще четат написаното. Дали подбудата за това не е собствената ми суета? Или смятам, че има какво да казвам от време на време на света?.. Какъв свят?! Зарекъл съм се да пиша на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК! Може би малко и от двете…

В тази връзка бих бил истински щастлив, ако някой сподели мнението си относно поддържането на чистотата на българския език /на изкуствено дишане/. Или пък дори започне безсмисления и противен ми спор относно необходимостта от използването пълен член… Всъщност въобще не мисля да се занимавам с езикознание – голяма наука, в която съм обикновен любител. Може би исках просто да помоля коментарите да не са на „маймуница”, „шльокавица” /макар че има шльокавици, които стават за пиене/ и други подобни извратени и уродливи форми на българския правопис, като например тази, която се опита преди години да наложи официално един особено снажен по телосложение министър. Ако някой реши, че му се пише на латиница, може да си избере някой език, който я използва за азбука и да пише на него.

Както и да е – очаквайте включване /надявам се/ скоро!