22 години стигат!

Да се запознаем – казвам се Светослав и съм от излъганото поколение. Ще попитате какво е това поколение? Ами много просто – поколението на наивниците (продължавам да упорствам и да не употребявам думата глупаци), които вярваха преди 22 години, че България ще стане нормална държава… Спомням си много добре 10.11.1989 г., а още по-добре еуфорията през следващите месеци. Тогава бях в 10 клас и животът ми изглеждаше предимно розов… Но явно ние сме обречен да страда народ и разочарованието дойде много бързо – бяхме май единствената страна в Източна Европа, в която пребоядисаните в малко по-светло червена боя комунисти успяха да спечелят изборите. Тогава си спомням, че плаках, а се оказа само месеци по-късно, че е имало защо.

През прословутата луканова зима вече твърдо бях решил, че веднага, след като завърша гимназия, ще замина да уча в чужбина. Тогава бях един от относително малкото, които говореха свободно западен език, а и имах роднини, които ме убеждаваха да отида при тях. Но тогава нещата се обърнаха и на власт дойде правителство, което тогава вярвах, че ще изведе страната наравно с държави като Чехия, Унгария или Полша. И реших, че в тази Нова България трябва да останат млади хора, които да работят за нея, правят семейства и отглеждат деца, възпитавайки ги в общохуманни ценности. И сглупих да уча екзотичната за страна без нито един Нобелов лауреат специалност Молекулярна биология. Тогава наистина вярвах, че ще бъдем нормална държава, а в нормалните държави, дори и малките, не може да не се развива наука…

За съжаление този първи положителен повей в псевдодемократичната ни история трая само до втория ми семестър в Университета, след което започнахме да затъваме – появиха се мутрите, чалгата стана масов жанр, а държавата загуби първия си милион от населението, съставен в голяма част от млади, образовани и социално перспективни хора. А Чехия и Унгария само дето не въведоха визи за нас… И така докато завърша. В пети курс си извадих паспорт и се наредих за виза на опашката пред белгийското посолство…

Но ме взеха войник. Това донякъде беше добре – докато роднините ми и приятелите ми навън се чудеха буквално какво да ядат, докато същевременно шепа хора станаха мултимилионери, мен в казармата поне ме хранеха някак. Докато гледахме с празни погледи как расте тревата, си представях как, веднага след като се уволня, заминавам възможно най-надалеч – сериозно обмислях с един приятел вариантите за Нова Зеландия или в краен случай Австралия…

Докато един студен зимен ден от Витоша не видях как черни димни комини пробиват мъглата долу в града, а по радиото пускаха само музика… Това беше един много студен януари, но в сърцето ми вече беше настъпила пролетта… И точно когато се уволних, се оказа, че има свободно място за асистент по специалността, която бях завършил. Тогава приех това като знак от Господ и се подписах под трудов договор, в който фигурираше цифрата 98 000 лв. (за непросветените – 98 тогавашни германски марки или с други думи сегашни 50 евро). Но тогава от ентусиазъм, че нещата се променят в България, както и от радост, че не само си намирам работа, но тя е и точно по специалността ми (работа за генетици у нас не се намира лесно и днес), бях готов да работя дори и без пари. Успокоявах се, че се занимавам със смислена дейност и безропотно преглъщах факта, че трудовото ми възнаграждение не покриваше дори ежедневните ми харчове за кафета и закуски.

Оказа се обаче, че и тази ми еуфория беше бързо попарена – пари за наука почти не се даваха, материалната база за правенето ѝ се рушеше и амортизираше, но най-лошото бе, че цяло едно поколение млади учени и преподаватели, което трябваше да се намира между мен и колегите запътили се към пенсия, се оказа, че се изнесло. Приемствеността беше прекъсната, но аз упорито вярвах, че нещата ще си дойдат рано или късно на мястото и убеждавах студентите да остават в България. Докато не си дадох един ден сметка, че всъщност ние не буксуваме, а продължава ме да се свличаме надолу. Всъщност нямаше кризи, а просто една непрестанна криза, която от време на време просто се изостряше. Вярно, че заплата ми постепенно се увеличаваше, но пък цените на стоките ни станаха европейски (което, макар и частично, мога да приема защото става дума все пак за едни и същи стоки), а доставчиците на комунални услуги освирепяваха повече и повече.

Междувременно се появи и една нова прослойка в обществото ни, може би единствената благоденстваща, след като се изключат малцината дърпащи конците – прослойката на полуграмотните еснафи, които бяха готови да си продават … на каква да е цена, след като у тях бяха ампутирани добрия вкус, чувството за съвест и дори елементарна почтеност. Тези хора не станаха богаташи, но живееха щастливо, правеха деца и ги възпитаваха с чалга в буквалния и преносен смисъл на думата, караха лъскави служебни коли и печелеха доста повече от средностатистически учител или лекар. Те си повярваха, че са средна класа в истинска европейска държава, купиха си официални анцузи, с които да слизат до града, смениха ударенията в голяма част  от думи в българския език, въведоха нови изрази като „в напредвид” и започнаха да работят като мениджъри, промоутъри, супървайзъри други професии с подобни наименования, които дори те самите, заради слабото познаване едновременно на английския и българския езици, не можеха да преведат. Хвърляха си салфетките от сандвичите по улиците докато ходеха по банките да теглят ипотечни кредити, с които си купуваха апартаменти, от които си изхвърляха торбите с боклук през прозорците, а в свободното си време извеждаха подрастващите им себеподобия на разходки в моловете (каква прекрасна дума само!).

Не може да се отрече обаче, че някои се опитаха и да се гримират с доза ерудиция, в резултат на което се оказа, че ние станахме държавата с може би най-голям брой университети на глава от населнието, 90% от които се състояха от офиси с по-една две стаички в някой апартамент, в които поставени на колене от мизерията стари професори продаваха дипломи в буквалния смисъл на думата.

А все повече и повече хора започваха да им завиждат, продаваха си нивите и къщите на село и с парите от тях успяваха да направят първоначалната вноска за поредния купен с ипотека апартамент в някой от големите градове. Селското стопанство умираше с равномерни темпове, а скудоумието се разпространяваше докато не стана епидемия от социална деменция, която беше целенасочено поддържана от десетките телевизионни канали със сапунени опери и „риалитита”. Възпитаваше се консуматорско общество, което на практика не произвеждаше нищо, но пък консумираше, консумираше, консумираше…

Докато не дойде Нейно величество Кризата, пред която всички започнаха да се кланят и да обясняват всички несгоди с нея. Банките си поискаха парите, които само месеци по-рано бяха пробутвали едва ли не насила, социалната прослойка на работещите в не произвеждащата нищо икономика на „офис супървайзърите”, трябваше да си плати. А тя нямаше с какво, в резултат на което бремето отново беше поето от хората, които печелеха най-малко – тези които наистина работеха и произвеждаха материален или интелектуален продукт.

На мен обаче батериите за социален оптимизъм ми се изтощиха. Писна ми! Вече не агитирам студентите си да остават тук, защото не мога да бъда лицемер – аз самият искам да се махна. Установих, че е минала по-голямата част от живота ми, но освен уважение, май не съм спечелил нищо друго. Срам ме е, че не мога да живея със заплатата, която получавам за работата ми! Простотията, която ме заобикаля, ме дави, а надписаните сметки за какво ли не ме душат. Искам с труда ми да изкарвам пари поне за нормален живот. Не луксозен, а нормален!