Краят на ноември дойде
преждевременно в началото на октомври… Карам колата си в сивата софийска
действителност. Наблюдавам около мен какво се случва. Измъчени хора притичват
забързано за да избягат от дъжда, който вали само колкото да направи още по-непоносим
преждевременно просмукалия се студ. Колите, доста често карани от самодоволни
идиоти, ги обливат с мръсни пръски от локвите. Около мен – кални, в повечето
случаи очукани автомобили. И още по-изтерзани 30-40-годишни автобуси, в които хората
би трябвало да са по-доволни от останалите на улицата – тях поне не ги вали и
не ги духа вятърът. Един автобус спира на спирката и аз, нямайки как да го
задмина по тясната улица, спирам на свой ред зад него. Вглеждам се във
физиономиите на пътниците. Нито една усмихната… Празни, блуждаещи в нищото
погледи. Наблъскани като сардели в консерва. Въпреки че от „консервата“ ме
делят поне две стъкла и няколко метра вятър, мога да подуша спаружената
сладникава миризма на понамокрени отдавна непрани дрехи, смесена с телесните
миризми на онези, които вярват, че в месеца е достатъчно едно къпане. Те са
малцинство, но пък създават микроклимата на останалите. Или пък не са
малцинство… Не знам, не мога да преценя. Автобусът тръгва и избълва черен дим,
който вече наистина ме кара да ми се догади, а не е плод на олфакторни
халюцинации. Забравил съм да включа климатика да върти само въздуха в колата.
Замислям се, че на мен ми е добре
– топло ми е, сухо ми е, слушам по радиото музиката, която обичам. Майната му
на глобалното затопляне и изгарянето на фосилни горива отделящи въглероден
диоксид. Мигът на щастие обаче е мимолетен. Незнайно защо мислите ми се
пренасочват към това да подлагам всичко на съмнение. Може би професионална
деформация. Така или иначе си задавам въпроса дали наистина ми е добре. Не мога
да отговоря. Или ме е страх.
Привидно, давам си сметка, би
трябвало да ми е добре – карам собствената си кола, която макар и да не е
лимузина, е млада за българските стандарти, а освен това чужд задник не е пърдял
в шофьорската седалка. Един вид би трябвало да съм горд и доволен от нея. Но на
нас, хората, ни е заложено да сме алчни – свикваме бързо с това, което имаме и
веднага искаме повече. Давам си сметка за това, но виждам още по-нови и с
повече удобства коли. Е, вярно, че в общия случай зад волана стои обикновено
полусловесен хуманоид, но след като той, с двете си мозъчни гънки, едната от
които отговаря за вдишването, а другата за издишването, може да си позволи
такава кола, защо по дяволите аз, с образованията ми, чуждите ми езици и ръцете
ми, които минават за сръчни, не мога?
Решавам да се успокоя, опитвайки
се да го надцакам с професията ми и длъжността ми на университетски
преподавател, които в едно нормално общество обикновено минават за градивни, че
дори и престижни… Кого заблуждавам?! В ушите ми прокънтява въпросът на един
лейтенант от казармата: „Абе, ти да не си оня, дет’ е учѝл за виШУ?“ (Бях един вид легенда - единственият в поделението, който е завършил университет). Действа
ми отрезвяващо – на тази територия населението не цени образование, наука,
изкуство и тям подобни щуротии. Гледа на тях недоверчиво като на буржоазни
интелектуални извращения, без обаче да знае смисъла на тези думи. Тук, унесен в
размисли, а и страсти, за малко да се натреса в един лъскав черен „Лексъс“ със
страничен профил на настъпена хлебарка, чийто едновежд стопанин на видима
възраст 22-23 години явно не е чувал, че има Правилник и Закон за движение по
пътищата, а още по-малко за упоменатото в тях предимство… Размяна на клаксони и
твърде неакадемични изрази по адрес на родители от женски пол до n-то коляно. Е, вярно, че той
не ме чува през затворените прозорци, но пък и аз него не го чувам… Квит сме и продължаваме…
Дори донякъде съм му благодарен, че отклони съзнанието ми от депресиращите мисли
за това как обществото гледа на образованието и културата. И все пак за мен е
несправедливо в компютъра на колата му да има записана многократно повече
информация, отколкото в главата му! За изчислителната мощ да не говорим…
В последен опит решавам да се
позитивирам като да насоча мислите в друга посока – собствения ми кръг от приятели,
познати и роднини, така да се каже хора, на които държа и, предполагам, ако не
всички, то повечето също държат на мен. И тук надеждите ми за оптимизъм се
сгромолясват – това са хора от моята, изчезващата порода. Давам си сметка, че
това е констатация в буквалния смисъл на думата – ние, имам предвид
най-близките ми, или не се възпроизвеждаме въобще, или пък тези, които го
правят, определено не правят прираст с едното или двете си деца (впрочем тези с
децата са малцинство). Мамка му, сега, когато ми трябва, няма кьорав джигит на
пътя, който да ме отклони от мислите ми, няма никакъв!
Продължавам да се питам къде съм
в личен план и накъде отивам. Отговорите не ми харесват – в България съм, а ние
всички отиваме в историята… Е, някои емигрират, други пропуснахме шанса си… Сами
сме си виновни!
Прибрах се.
