СЛУЧКА С КИТАЙКА РАНО СУТРИН В БОРИСОВАТА ИЛИ ЗА ПОЛЗАТА ДА СЕ ПЪТУВА БАВНО

След като полежах няколко дни вкъщи с настинка и прочетох една много приятна книга – „Изкуството да се пътува (бавно)“ от Дан Кийрън, тази сутрин, изненадващо и за мен самия, ме обзе желанието да се разходя пеша до Биологически факултет. С кола или мотор времето за път до работата ми ми отнема около 2-3 мин., а пеша – 18 (засичал съм ги при равен ход). Без въобще споменатата книга да ми е в главата, ми се прииска да подишам малко въздух. Проверих, че ще е облачно, но с малка вероятност за валежи, и тръгнах. Още щом излязох навън не съжалих – днес е един от онези няколко есенни дни, когато листата са пожълтели, но още не са опадали, а катериците се щурат навсякъде като изоглавени. А днес е и приятно свежо – около 10 градуса.

Когато достигнах да уличката, която минава до Полиграфическия, видях едно момиче да обикаля в рамките на няколко метра объркано и видимо притеснено. Когато наближих, видях, че е китайка (вероятно, но ако не – със сигурност азиатка). Казах си – сега ще ми се наложи да се разбираме на английски със силен китайски акцент (не за друго, но последния път, когато го правих, беше в китайски ресторант в Германия и при поръчката на 3 двойни кафета, сервитьорката ни погледна учудено и донесе 1 тройно), поех си дълбоко въздух и се подготвих психически да съм търпелив. Момичето обаче ме заговори на чист български език с толкова незабележим акцент, че ако не я виждах, че е азиатка, въобще нямаше да реша, че е чужденка. Също толкова учудващ се оказа и въпроса ѝ – дали съм знаел къде се намира някаква Борисова градина. Посочих ѝ я на 50-100 метра от другата страна на Цариградско шосе и ѝ обясних, че може да стигне до нея през подлеза. Момичето ми благодари много любезно, след което тръгна почти тичайки. В този момент аз също тръгнах към въпросния подлез, но бавно и замислено, тъй като съзнанието ми беше заето с въпроса „Абе тая имаше ли акцент или не?“. След около минута – две и аз пресякох през подлеза и я видях отново да се върти объркана и притеснена. И като пълен простак реших, че трябва да си отговоря 100% на въпроса за наличието на акцент и ѝ подвикнах (все пак усмихвайки се и доколкото може любезно) какво точно търси в Борисовата градина, че тя е бая голяма. Момичето се притесни още повече и се приближи, разказвайки ми драмата ѝ – били ѝ откраднали чантата с парите и документите, след което изхвърлили документите ѝ, някаква жена ги била намерила (определено има акцент – доволен съм, че съм с добър музикален слух!) и ѝ се била обадила (не ми каза как ѝ открила телефонния номер) да си направят среща в Борисовата да ѝ ги предаде. Аз любезна ѝ обясних, че Борисовата градина се простира с километри и я попитах дали ѝ е казала къде точно. Момичето си извади телефона (веднага забелязах, че е последен модел айфон с типичен много шарен и лъскав кейс плуваща в резервоарче на кичозна рибка, каквито продават в Алиекспрес и каквито само китаец би си купил, значи със сигурност е китайка!), и ме попита може ли да се обади и да ми даде на мен да обяснят къде точно е срещата ѝ. Казах ѝ, че няма никакъв проблем, след което младата китайка (то много не им се познава, ама съм 95% сигурен, че беше млада) звънна на жената. Оказа се, че срещата е на Ариана на Орлов мост. Момичето пак ме стъписа като каза, че не е чувала нито за езерото „Ариана“, нито за Орлов мост. Обясних ѝ, че трябва да върви все направо по крайната алея в продължение на около 5 минути и ще стигне до езерото. Тя пак ми благодари и тръгна почти тичайки в указаната от мен посока.

Отдалечих се бавно още по-умислен: откъде и най-вече как тази китайка е научила да говори български език почти без акцент!? Съдейки по сънародничките ѝ, които работят като сервитьорки в предпочитаните от мен ресторанти и които познавам по физиономии от години (тоест сигурен съм, че става дума за едни и същи сервитьорки), това май не е особено лесна работа. Допуснах, че може да е родена или поне отрасла в България, примерно в провинцията и затова да не познава София, но ми се стори почти невероятно – дори и в Каспичан (давам го като пример, нямам нищо против града, никога не съм бил в него, а и не знам дори къде съвсем точно се намира), все щеше да е чувала за Орлов мост. Значи не е научила български език тук. А и се държеше като човек, отрасъл и възпитаван в комунистическа държава, където не е препоръчително да си губиш документите, дори и да са ти ги откраднали.

И ето че съзнанието ми в следващите 10 минути работеше активно (макар и да не намираше отговори), вместо да гледа червените светлини на стоповете на колите пред мен, а емоционално зареждащите цветове на красивата есенна сутрин. А катериците продължаваха да щуреят по пътя ми… Прав е Дан Кийрън – трябва да се пътува бавно. Препоръчвам книгата му!

За "Деня на колежката"

Всяка година на 8 март бивам упрекван, че съм темерут, невъзпитан и какво ли още не, че не честитя „Деня на колежката“ (защо не „Деня на майката“, нямам намерение да обяснявам – виж този линк: http://www.webcafe.bg/id_1817332125_Za_podmyanata_8_mart_ne_e_denyat_na_mama? ) И, честно казано, вече ми омръзва да давам обяснения по няколко пъти на ден, затова ще го напиша, пък който иска – нека чете. Имам няколко съображения, които ще изброя по степен на важност:

1. По стечение на обстоятелствата съм бил отгледан и възпитаван основно от жени - моята майка и моите лели. Поради тази причина аз съм истински благодарен за невероятните усилия (физически, духовни, материални), които всяка една от тях е полагала да направи от мен колкото се може повече човек (доколкото това е възможно за мен). За което им изказвам ПОЧИТ И ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ! Лишенията и болките, които всяка една жена изживява по време на бременност, раждане и отглеждане през първите 15 години, че и след това понякога, едва ли мога като мъж да си представя. Поради тази причина моята почит и благодарност трябва да бъдат изказвани и показвани през всеки един ден от годината, а концентрирането им в един единствен, според дълбоките ми вярвания и разбирания, е изключително пренебрежително и обидно – нещо като купуването на индулгенции (които по принцип могат да доведат до душевно равновесие единствено слабоумните).

2. Празникът е унизително сексистки. Не вярвам, че се е родила жена, която искрено да вярва и да е съгласна, че трябва да бъде уважавана и обгрижвана, да кажем само през два дена от годината – на 8 март и на рождения ѝ ден примерно. Когато един мъж обича една жена, то той трябва да се грижи за нея и капризите ѝ и да ѝ оказва внимание поне през 16 часа от денонощието, през всеки един от 365-те дни в годината. В противен случай той не е мъж, а просто един мухльо…

3. Това е „Денят на колежката“. Този празник е официализиран и наложен от най-мракобесното управление на страната, предимно по профсъюзна и ОФ- линии, при това обременен с огромна идеологическа пропаганда, пропаганда лишена от смисъл и на светлинни години от съществуващата реалност (виж пак линка по-горе). Аз ще споделя само спомените си от 80-те, когато в предприятията и учрежденията на дамите им бяха подарявани организирано тенджери и тигани, в комбинация със смачкано полу- или изцяло повехнало лале или зюмбюл. Готино, а?

4. Празникът е комерсиализиран – като доказателство е достатъчна една 5-минутна разходка по „Графа“ от „Попа“ до „Славейков“. То за съжаление почти всички празници в последните години търгашеският ни манталитет комерсиализира по отвратителен начин, та трябва ли още един?! Същността на празниците не беше ли в духовното извисяване? Честно, 12-16 годишните момичета, които карат съучениците им да им купуват цветя и да им правят подаръци какво празнуват – първи мензис ли? Извинявам се за бруталността, но скоро го прочетох и много ми хареса!

В кратко заключение – мили дами, благодаря ви, че сте това, което сте! И не се унижавайте да приемате уважението и благодарностите през един единствен ден от годината – заслужавате поне 365 пъти повече!

С уважение,

8 март 2017 г.