На път

Понякога си представям, че карам... Карам, защото вярвам, че животът е движение. Обикновено, когато карам, времето е хубаво, прозорецът е отворен, пътят е празен, а пейзажът приятен. Няма много завои, което ми позволява да карам бързо. Но не е магистрала, а двулентов. В далечината се виждат планини със сняг по върховете или отстрани блести море... Според моментното ми настроение.

Не знам накъде карам. Посоката никога не ми е ясна. Знам обаче, че имам цел. Цел на пътуването. Но не я знам...

От дете имам една мечта. Луда мечта. Но и неосъществима, предвид на доходите ми. Винаги съм си мечтал да отида в южната част на Патагония през тамошната пролет, след което, следвайки планините по Трансамерикана, да стигна до Аляска. Без да бързам, така че, когато пристигна там, там също да е пролет. Но това е само мечта. Неосъществима... Или поне за момента.

Което ми напони за една друга мечта датираща от детството ми.

Когато за пръв път прочетох „Моето семейство и други животни“, аз се влюбих в творчеството на Джералд Даръл и изчетох всичко негово, до което успях да се докопам по онова време. Така разбрах и за Зоологическата му градина на остров Джързи.

Оттогава замечтах да я посетя. В онези мракобесни комунистически времена това беше утопия, която ми изглеждаше почти толкова неосъществима, колкото сега ми се струва осъществяването на пътуването ми по Трансамериканата. Тогава се изискваше едва ли не открит лист за да отида до Западен парк, камо ли да мисля за пътуване в чужбина. Прогнилата и пропаднала капиталистическа чужбина. А на семейството пътуванията ни бяха десетократно по-забранени заради роднините ни, които бяха успели да излязат от Лагера (социалистическия).

Единственото, което можех да направя тогава, беше да си представям, че съм там, макар че тогава нямаше и Интернет, с помощта на който да я разгледам. Но пък това, като че ли беше добре, защото позволяваше на фантазията ми да се развихри и рее свободно във времето и пространството.

Спомням си, че по онова време, някъде около 1986-1987 година, с приятели се опитвахме, прилагайки строго научен подход, да изчислим колко време още ще сме под игото на комунистическата диктатура. Той се изразяваше в преброяването на празните места за гробове на гърба на мавзолея на Георги Димитров. Ако не ме лъже паметта, те май бяха 8, по четири от всяка страна, от които само едно беше вече заето. Освен това един комунистически фараон царуваше по около 15-20 години според статистиката (правешкият тарикат беше изключение, един вид динозавър сред компанията от генсеци и прочие сволоч в Източна Европа), което правеше още минимум 80-100 години. Ужас! Резултатът от изчисленията ни порази като гръм и ни отрезви от мечтите ни като студен душ.

Може да се стори странно на незапознатите, но тогава не на всеки, който имаше малко акъл в главата, му беше ясно, че комунизмът не може да властва вечно поради заложената изначално в самия него абсолютна яловост. Главният въпрос беше обаче още колко? Обикновените хора знаеха само по слухове какво става на Олимп, затова аз и приятелите ми заключихме, че може би най-точната информация принадлежи на комунистите, които са я закодирали в броя на свободните гробни места. Тогава числото, което получихме, никак не ни се понрави и направо ни довеждаше до отчаяние, представяйки се как ще водим реалистичен по социалистически живот в едно шизофренично общество.

Така че остров Джързи беше почти толкова недостижим в съзнанието ми, колкото и самата Луна например. Но пък Историята обича да си прави шеги и през края на 1989 премина един ураган, който, ако не друго, поне направи възможни пътуванията поради факта, че прекатури Желязната завеса. А през лятото на 2009 година се качих на един ферибот в Сен Мало, който ме отведе ... на остров Джързи!

Есен

Все пак суетата ми надделя и реших веднага да публикувам "НЕЩО" (не намирам точна дума, с която да го определя), което написах преди няколко месеца....

ЕСЕН

Изсъхналият лист бавно пада, клатейки се от вятъра и променяйки рязко посоката си. От време на време се издига рязко нагоре, след което, полюшвайки се, бавно поема по отредения му път... Надолу... Есен. Жълто, червено, но и студено и ветровито. Но и красиво. Животът е това – безбройни противоречия.

Гледайки листа осъзнавам грозния факт – листът прилича на лодка, чийто единствен пътник и лодкар е собствената ми мисъл. Пътувам към неизвестното, забравен и изоставен на своеволията на бурния океан, онагледяван от есенния ветровит пейзаж. Има моменти на възход, дори много рязък и висок възход, но посоката и крайната цел е една. Осъзнавам го, макар и да не искам да го кажа. Няма начин, но ще се опитам да се боря със стихията и да задържа полета си, доколкото ми позволят силите... И мотивацията.

А мотивацията е важно нещо. Тя обаче е своеволна и опърничава. Нещо като наркотик, който те прави зависим. Имам нужда от нея за да се чувствам добре. Какво говоря?! Не да се чувствам добре, а да усещам, че дишам, че съм аз. Че живея!

В мислите си се сещам, че трябва да греба, ако наистина искам да се задържа над вълните. Греба. Греба обаче като идиот защото определено не знам накъде. Посоката ми се сменя непрекъснато. Правя го единствено за да отложа във времето достигането на единствената сигурна крайна дестинация, която от страх не искам да формулирам. Започвам да се питам дали си заслужават усилията, при положение, че не знам накъде съм се запътил и дали там е по-добре... Но как ще преценя, когато аз не знам накъде отивам?

В крайна сметка гравитацията винаги побеждава и листът най-накрая докосва земята. Вятърът се опитва да го повдигне още веднъж-два пъти безуспешно. Той се предава заклещен сред себеподобните му, които са имали същата съдба като него, но малко по-рано във времето. Полетът му свърши. Дестинацията е достигната. Крайната... Скоро ще бъде покрит от снега, а от влагата ще изгние и от него няма да остане нищо. Или почти нищо. И никой няма да си спомня за него. Освен мен, неговият виртуален (с)пътник. 

Добре дошли!

Днес реших /се реших/ да направя първата си стъпка в блогерството (извинявам се за тази грозна дума-чуждица, ама съм далеч от мисълта, че това ще е проза, поезия или журналистика). Чудя се на себе си защо ли го правя при положение, че най-вероятно единици ще са тези, които ще четат написаното. Дали подбудата за това не е собствената ми суета? Или смятам, че има какво да казвам от време на време на света?.. Какъв свят?! Зарекъл съм се да пиша на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК! Може би малко и от двете…

В тази връзка бих бил истински щастлив, ако някой сподели мнението си относно поддържането на чистотата на българския език /на изкуствено дишане/. Или пък дори започне безсмисления и противен ми спор относно необходимостта от използването пълен член… Всъщност въобще не мисля да се занимавам с езикознание – голяма наука, в която съм обикновен любител. Може би исках просто да помоля коментарите да не са на „маймуница”, „шльокавица” /макар че има шльокавици, които стават за пиене/ и други подобни извратени и уродливи форми на българския правопис, като например тази, която се опита преди години да наложи официално един особено снажен по телосложение министър. Ако някой реши, че му се пише на латиница, може да си избере някой език, който я използва за азбука и да пише на него.

Както и да е – очаквайте включване /надявам се/ скоро!