На път

Понякога си представям, че карам... Карам, защото вярвам, че животът е движение. Обикновено, когато карам, времето е хубаво, прозорецът е отворен, пътят е празен, а пейзажът приятен. Няма много завои, което ми позволява да карам бързо. Но не е магистрала, а двулентов. В далечината се виждат планини със сняг по върховете или отстрани блести море... Според моментното ми настроение.

Не знам накъде карам. Посоката никога не ми е ясна. Знам обаче, че имам цел. Цел на пътуването. Но не я знам...

От дете имам една мечта. Луда мечта. Но и неосъществима, предвид на доходите ми. Винаги съм си мечтал да отида в южната част на Патагония през тамошната пролет, след което, следвайки планините по Трансамерикана, да стигна до Аляска. Без да бързам, така че, когато пристигна там, там също да е пролет. Но това е само мечта. Неосъществима... Или поне за момента.

Което ми напони за една друга мечта датираща от детството ми.

Когато за пръв път прочетох „Моето семейство и други животни“, аз се влюбих в творчеството на Джералд Даръл и изчетох всичко негово, до което успях да се докопам по онова време. Така разбрах и за Зоологическата му градина на остров Джързи.

Оттогава замечтах да я посетя. В онези мракобесни комунистически времена това беше утопия, която ми изглеждаше почти толкова неосъществима, колкото сега ми се струва осъществяването на пътуването ми по Трансамериканата. Тогава се изискваше едва ли не открит лист за да отида до Западен парк, камо ли да мисля за пътуване в чужбина. Прогнилата и пропаднала капиталистическа чужбина. А на семейството пътуванията ни бяха десетократно по-забранени заради роднините ни, които бяха успели да излязат от Лагера (социалистическия).

Единственото, което можех да направя тогава, беше да си представям, че съм там, макар че тогава нямаше и Интернет, с помощта на който да я разгледам. Но пък това, като че ли беше добре, защото позволяваше на фантазията ми да се развихри и рее свободно във времето и пространството.

Спомням си, че по онова време, някъде около 1986-1987 година, с приятели се опитвахме, прилагайки строго научен подход, да изчислим колко време още ще сме под игото на комунистическата диктатура. Той се изразяваше в преброяването на празните места за гробове на гърба на мавзолея на Георги Димитров. Ако не ме лъже паметта, те май бяха 8, по четири от всяка страна, от които само едно беше вече заето. Освен това един комунистически фараон царуваше по около 15-20 години според статистиката (правешкият тарикат беше изключение, един вид динозавър сред компанията от генсеци и прочие сволоч в Източна Европа), което правеше още минимум 80-100 години. Ужас! Резултатът от изчисленията ни порази като гръм и ни отрезви от мечтите ни като студен душ.

Може да се стори странно на незапознатите, но тогава не на всеки, който имаше малко акъл в главата, му беше ясно, че комунизмът не може да властва вечно поради заложената изначално в самия него абсолютна яловост. Главният въпрос беше обаче още колко? Обикновените хора знаеха само по слухове какво става на Олимп, затова аз и приятелите ми заключихме, че може би най-точната информация принадлежи на комунистите, които са я закодирали в броя на свободните гробни места. Тогава числото, което получихме, никак не ни се понрави и направо ни довеждаше до отчаяние, представяйки се как ще водим реалистичен по социалистически живот в едно шизофренично общество.

Така че остров Джързи беше почти толкова недостижим в съзнанието ми, колкото и самата Луна например. Но пък Историята обича да си прави шеги и през края на 1989 премина един ураган, който, ако не друго, поне направи възможни пътуванията поради факта, че прекатури Желязната завеса. А през лятото на 2009 година се качих на един ферибот в Сен Мало, който ме отведе ... на остров Джързи!