Есен

Все пак суетата ми надделя и реших веднага да публикувам "НЕЩО" (не намирам точна дума, с която да го определя), което написах преди няколко месеца....

ЕСЕН

Изсъхналият лист бавно пада, клатейки се от вятъра и променяйки рязко посоката си. От време на време се издига рязко нагоре, след което, полюшвайки се, бавно поема по отредения му път... Надолу... Есен. Жълто, червено, но и студено и ветровито. Но и красиво. Животът е това – безбройни противоречия.

Гледайки листа осъзнавам грозния факт – листът прилича на лодка, чийто единствен пътник и лодкар е собствената ми мисъл. Пътувам към неизвестното, забравен и изоставен на своеволията на бурния океан, онагледяван от есенния ветровит пейзаж. Има моменти на възход, дори много рязък и висок възход, но посоката и крайната цел е една. Осъзнавам го, макар и да не искам да го кажа. Няма начин, но ще се опитам да се боря със стихията и да задържа полета си, доколкото ми позволят силите... И мотивацията.

А мотивацията е важно нещо. Тя обаче е своеволна и опърничава. Нещо като наркотик, който те прави зависим. Имам нужда от нея за да се чувствам добре. Какво говоря?! Не да се чувствам добре, а да усещам, че дишам, че съм аз. Че живея!

В мислите си се сещам, че трябва да греба, ако наистина искам да се задържа над вълните. Греба. Греба обаче като идиот защото определено не знам накъде. Посоката ми се сменя непрекъснато. Правя го единствено за да отложа във времето достигането на единствената сигурна крайна дестинация, която от страх не искам да формулирам. Започвам да се питам дали си заслужават усилията, при положение, че не знам накъде съм се запътил и дали там е по-добре... Но как ще преценя, когато аз не знам накъде отивам?

В крайна сметка гравитацията винаги побеждава и листът най-накрая докосва земята. Вятърът се опитва да го повдигне още веднъж-два пъти безуспешно. Той се предава заклещен сред себеподобните му, които са имали същата съдба като него, но малко по-рано във времето. Полетът му свърши. Дестинацията е достигната. Крайната... Скоро ще бъде покрит от снега, а от влагата ще изгние и от него няма да остане нищо. Или почти нищо. И никой няма да си спомня за него. Освен мен, неговият виртуален (с)пътник.