Вчера станах на 39 години. Акълът ми не го побира! Бунтува се да възприеме този факт, въпреки че логиката непрестанно му натяква, че това е положението…
Събудих се в добро настроение, макар и леко недоспал, въпреки че си позволих лукса да стана с един час по-късно. Беше ми хубаво. Толкова хубаво, че в един момент направих грешката да си задам въпроса на какво чак толкова се радвам?! И установих, че май няма за какво друго, освен че ще почерпя хората, на които държа и вероятно ще се напия по този случай. Забравих – ще ям също така и торта, при това най-малко две. Окръжността изисква грижи.
След което дойдоха философските съждения в стил кой съм аз и какво е моето място във Вселената. Отговорът категорично не ми хареса поради неговата космологична незначителност! И понеже все още бях в добро настроение, бързо прогоних тези мисли от главата си. Но на тяхно място дойде математиката…
До седми клас бях един от корифеите по математика сред познатите ми и, срам ме е да си го призная, но се бях абонирал за списание „Математика”, което очаквах с нетърпение за да видя новите задачи, с които тренирах ума си. Странно е, но наистина ми доставяше удоволствие. Сега същото удоволствие си доставям като решавам Судоку (лесните варианти предимно) или просто цъкам табла на телефона си – по малко натоварване на вече намаляващия брой неврони в мозъка ми. Впрочем интересът ми и уменията ми в областта на математиката бяха напълно заличени от две учителки във Френската гимназия за точно две учебни години, в резултат на което, след като бях приет за студент по Биология, изпитах истински шок, виждайки, че първото ми занятие през първия ми учебен ден е по …математика. Но това е друга тема.
Мисълта ми (да, същата тази, която в момента се губи и блуждае ;) ) беше, че дори математически полу-инвалид като мен може да направи простата аритметика, че на 39 години със сигурност съм преполовил активния ми живот (дори и според стандартите на иначе дълголетния ми род). И точно в този момент си зададох въпроса какво съм постигнал през него. Изключително глупава грешка, която изчерпа значителна част от резерва от позитивизъм, с който се бях събудил. И тук най-страшното не бяха разни съпоставки от рода, че на моята възраст дядо ми е бил отдавна професор, а на мен ми трябваха по обективни (надявам се наистина да са били такива) причини цели 10 години да защитя докторат, или пък че не съм построил къща, започнал бизнес или нещо подобно. Това, което ме закова в земята беше една съпоставка, че когато майка ми е била на сегашната ми възраст, аз се имах вече за зрял човек – ходех на митингите по площадите, готвех се да гласувам и плановете за живата ми, които оттогава следвам, вече бяха начертани! Тоест бил съм наистина възрастен. А сега, след 22 години, аз нямам дори дете и семейство.
И като стигнах до въпроса за прокреацията батерията за позитивизъм се изпразни съвсем, дори още по бързо от тази на мобилния ми телефон, която ме изтезава вече трети месец. И докато в служебен план можех да се самозаблуждавам, че работата ми е престижна (но категорично не и перспективна по тези географски ширини и дължини), макар и зле платена, то тук явно съм си омазал живота напълно… Или почти, като изключа сериозната си емоционална обвързаност към най-прекрасната за мен жена. Обаче тя е далеч, а и не е ясно дали ще ме изтрае (знам, че като прочете това тя искрено ще се възмути и ще иска да ме одере жив, но наистина имам притеснения относно това дали ще намери силите да се трови живота със закостенял стар ерген). Аз вярвам в искрените й намерения да се пребори с волски ями характер и дори й стискам палци, но ще намери ли необходимата емоционална енергия? Впрочем аз веднъж съм се провалял по този показател и дори се бях отписал…
Ама започвам да експонирам прекалено дълбоко душевното ми пространство, така че спирам. Колко брътвежи само наговорих! А всъщност въпросът си е съвсем ясен: а оттук накъде? Отговорът за съжаление обаче не е… Както и да е – рожденият ден мина в изключително приятна компания с едни от хората, които наистина ценя. А и те се погрижиха да поне за малко да забравя за терзанията си. Не чак толкова за малко… Благодаря ви!
22 април 2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар