За лъжата и ръждата

Всеки се е сблъсквал с Лъжата в някои от безбройните ѝ превъплъщения. Но може ли да се даде определение за нея? Да се характеризира или опише? На пръв поглед лесна задача, а всъщност – трудна… Трудна защото възприемането ѝ зависи от нас самите. Тя може да живее в нашето съзнание, което за съжаление е обременено от първородния грях на човека да опита от плода на познанието и в резултат на това да прави разлика между добро и зло. Но „добро“ и „зло“ също са доста относителни понятия, зависещи и те на свой ред от индивидуалните възприятия и културна обремененост. Точно така – обремененост, а не принадлежност.
За мен лично, в някои от проявленията ѝ, лъжата е като ръждата – притежава свойството да възниква (уж от нищото на пръв поглед, макар и всъщност да е предопределена), да расте, да се разпространява и да изяжда. Подобно на жив организъм… Всъщност дали би могла да е жива?!
Казах, че за мен лъжата е като ръждата. Примерно върху 10-годишния ми автомобил, към който съм имал повече от достатъчно време да се привържа, след като съм положил немалко усилия да го притежавам. Този автомобил ми се е отплатил на свой ред като е улеснявал живота ми и ми предоставял не един или два повода за приятни изживявания. Но най-важното е, че с него съм се движил по МОЯ път. И изведнъж, някъде дълбоко под боята, поради дефект в нея, се е образувало микроскопично мехурче. Микроскопично, ама пък достатъчно, че да съдържа няколко стотици молекули кислород, който да окисли метала. Това окисление пък по ръбовете на мехурчето е довело до отлепяне на слоя боя. Колко време е отнело е трудно да се каже – може би много, може би малко. Във всеки случай достатъчно. Там пък, при отлепената боя, с размери от порядъка на микрометри, са се намърдали още кислородни и водни молекули. Макар и незабележим по размери, този зародиш на ръжда вече е вдишал първите си глътки въздух. Но като типично подмолно създание ръждата първо чака да укрепне. Затова, криейки се под боята на любимия автомобил, тя расте все повече и повече, но не се показва на повърхността. Чак когато премине критичните фази на своеобразното и зародишно развитие, тя се появява – първо като едва забележима дразнеща точица, която съвсем не изглежда плашеща. Но това е само привидно – на този етап нещата са вече изтървани. Като истински тумор тя расте под повърхността, а едва забележимото отворче служи единствено да диша и да се храни с много по усилени темпове.

През това време, радвайки се на слънчево време, човек кара автомобила си по време на  ваканцията по планини и морета. Е, той вече е забелязал дразнещата ръждива точица някъде до лайсната на бронята, но се самоуспокоява всеки път, когато погледът му попадне върху нея, че е топло и сухо, слънцето грее и, дори и да завали, това е летен пороен дъжд, който спира бързо, а след това палещите лъчи бързо изсушават колата. Като повечето приятни неща и ваканцията е мимолетна и идва момента, когато тя свършва. Човекът се прибира вкъщи, почва работа и губи възможността да се наслаждава на мига. Става сутрин за работа, връща се уморен вечер и въобще не му е до онази точица, която е забелязал преди месец, два или три… Лятото свършва, идва есента, която на свой ред свършва, докато при първия сняг, разчиствайки си автомобила от леда, с ужас установява, че на мястото на точицата вече има плюска, голяма колкото монета или повече.

Е, винаги съществува възможност автомобилът да бъде пребоядисван и изкърпван, но веднъж появи ли се ръжда върху него, според баща ми, който работеше като автотенекиджия, последното му пътуване, когато и да се реализира то, е ясно, че ще към някоя от близките автоморги.