ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ!

При слушането на химна на св. св. Кирил и Методий от най-ранна детска възраст, че до днес настръхвам… И така трябва да бъде! Днес също… Но си зададох въпроса защо все още настръхвам.
Вместо  да изпадам в обяснителен режим какви чувства и мисли предизвиква химнът на българската просвета на 24 май – най-българският празник, ще кажа, че изпълнението му днес ми се стори, меко казано, нелепо – както като място (България), така и по време (днес). От тази светотатствена мисъл в главата ми дълбоко се възмутих и аз, но после се замислих накъде върви възроденият… И изобщо възродени ли сме и, ако да, как точно? Какво имам предвид ли? Няколко примера от днес:

1. Събуждам се с празнично приповдигнато настроение и докато си пия кафето се ровя из Фейсбук – сред личните ми приятели нещата са добре, но в групите средно 9 от 10 поста са с граматическа грешка, правописна грешка или пък двете едновременно… Шльокавицата днес няма да я обсъждам, че на този ден ще е кощунство…

2. Заглеждам и теУевизора, свирейки симфония върху бутоните за смяна на каналите на дистанционното – с редки изключения, основно на научно-популярните канали и някои от националните телевизии, от екрана с кофи се излива интелектуална помия, в която рискувам да се удавя или поне да се задуша от зловонията ѝ.

3. Мятам се на мотора за едно бързо отскачане до супера – само в рамките на 2-3 километра ставам свидетел на различни нарушения на Закона за движение по пътищата, които поради застрашаващия живота им характер на извършителите и/или околните, не мога да си обясня с друго, освен с глупост, която не е била лекувана с ограмотяване. Ставам и свидетел на изхвърлена през отворен прозорец и кутия от цигари.

4. Стигам до супера. Там възродените са преобладаващо по официален анцуг – все пак е празник. Или пък защото са „слезли до града“… Това с анцуга никога не съм могъл да го разбера, тъй като никога не съм притежавал такъв – нито официален, нито неофициален.

5. Прибирам се. От глупост пак включвам теУевизора – официалната програма е започнала. Видни управници четат полуграмотно текстове от свое име, които обаче вероятно не са писали те (така де, човек би трябвало поне собствените си текстове да чете гладко). Интересно безсмислени са – 3 минути по-късно съм в 100%-ова невъзможност да повторя какво са казали или поне какво искали да кажат… Добре, че има и 3-4 годишни дечица, които рецитират стихотворения за празника, отново сричайки, но го правят мило, тъй като е от сърце. Те успяват донякъде да върнат празничното ми настроение.

6. Следва някакво дискусионно „празнично“ предаване, където претенденти за интелектуалци или за елит (у нас двете рядко имат допирни точки или припокриване) претендират за компетентност по едва ли не всички проблеми, включително и образователните. Някои претендират изключително успешно – овладели се словоблудството до такава високопарна висота, че май е те самите не се разбират какви ги бръщолевят… Гася теУевизора!

Стига ми толкова за една сутрин – никой не каза най-важното, от което зависи оцеляването ни като народ: че образованието е 100% ефективен лек срещу абсолютно всички социални и икономически проблеми. Междувременно на тихата ми иначе уличка чувам форсиране на двигател на дърт таралясник, който най-вероятно се е загубил в квартала и от който дъни долнопробна чалгия на децибели, на които би завидял и собственик на дискотека. Явно Penka pak e oti6la da ore na kura, така че май е по-добре да спра – днес все пак най-любимият ми от всички официални празници. Да не си го развалям!