Цвете

Ти си цвете във безцветен свят,

без черно, бяло и дори кафяво,

дразниш ти студа от ред и скука

в ежедневие обагрено във сиво!

Прилеп

Прилепът виси надолу със глава

застанал той във поза извратена

на обратно възприема той света,

невиждайки небето в своите крака.

Но знае той, че нощ ще падне,

ще разпери той крилата черни

неуловимо ще политне в мрака

на лов за жертвите си бедни.

18 май 2011 г.

Течна тишина

Течна тишина удавя ме във жега,

облаците по небето неподвижни спят,

тревата не помръдва вкаменена,

без дъх да мога да поема поема

лежа с вериги вързани крила

Лепкавата тишина душата ми мори,

в мозъка ми бавно се просмуква

дори по-страшна тя е и от лудост

в главата ми изпарзнена от мисли

усещам как ме завладява тя.

16  май 2011 г.

Разпилени мисли

Разпилени мисли в главата ми бушуват,

подскачат, реят се, хапят и пищят

и днес не мога да ги обуздая,

дори не смея да мечтая да ги победя.

Ревността наднича зад вратата,

упорито дебне и се готви тя,

разумът опитва се да я прикрие,

но знам, че рано или късно побеждава тя.

Непрестанно опитвам се да съградя стена,

която да ме пази от страха от самота,

но червеят на ревността дълбае я отдолу

и ме кара да треперя да не рухне тя.

Когато теб те няма

По улиците срещам хиляди жени
някои от тях дори красиви,
но сърцето ми е парзно в джунгла от мечти,
не мога да се радвам днес на твоите очи.


Сърцето ми отвлече ти далече,
отвъд морета, езера и планини,
за твоята целувка устата ми жадува,
но усещам само жаждата горчива.

7 май 2011 г.

Рожден ден

Вчера станах на 39 години. Акълът ми не го побира! Бунтува се да възприеме този факт, въпреки че логиката непрестанно му натяква, че това е положението…

Събудих се в добро настроение, макар и леко недоспал, въпреки че си позволих лукса да стана с един час по-късно. Беше ми хубаво. Толкова хубаво, че в един момент направих грешката да си задам въпроса на какво чак толкова се радвам?! И установих, че май няма за какво друго, освен че ще почерпя хората, на които държа и вероятно ще се напия по този случай. Забравих – ще ям също така и торта, при това най-малко две. Окръжността изисква грижи.

След което дойдоха философските съждения в стил кой съм аз и какво е моето място във Вселената. Отговорът категорично не ми хареса поради неговата космологична незначителност! И понеже все още бях в добро настроение, бързо прогоних тези мисли от главата си. Но на тяхно място дойде математиката…

До седми клас бях един от корифеите по математика сред познатите ми и, срам ме е да си го призная, но се бях абонирал за списание „Математика”, което очаквах с нетърпение за да видя новите задачи, с които тренирах ума си. Странно е, но наистина ми доставяше удоволствие. Сега същото удоволствие си доставям като решавам Судоку (лесните варианти предимно) или просто цъкам табла на телефона си – по малко натоварване на вече намаляващия брой неврони в мозъка ми. Впрочем интересът ми и уменията ми в областта на математиката бяха напълно заличени от две учителки във Френската гимназия за точно две учебни години, в резултат на което, след като бях приет за студент по Биология, изпитах истински шок, виждайки, че първото ми занятие през първия ми учебен ден е по …математика. Но това е друга тема.

Мисълта ми (да, същата тази, която в момента се губи и блуждае ;) ) беше, че дори математически полу-инвалид като мен може да направи простата аритметика, че на 39 години със сигурност съм преполовил активния ми живот (дори и според стандартите на иначе дълголетния ми род). И точно в този момент си зададох въпроса какво съм постигнал през него. Изключително глупава грешка, която изчерпа значителна част от резерва от позитивизъм, с който се бях събудил. И тук най-страшното не бяха разни съпоставки от рода, че на моята възраст дядо ми е бил отдавна професор, а на мен ми трябваха по обективни (надявам се наистина да са били такива) причини цели 10 години да защитя докторат, или пък че не съм построил къща, започнал бизнес или нещо подобно. Това, което ме закова в земята беше една съпоставка, че когато майка ми е била на сегашната ми възраст, аз се имах вече за зрял човек – ходех на митингите по площадите, готвех се да гласувам и плановете за живата ми, които оттогава следвам, вече бяха начертани! Тоест бил съм наистина възрастен. А сега, след 22 години, аз нямам дори дете и семейство.

И като стигнах до въпроса за прокреацията батерията за позитивизъм се изпразни съвсем, дори още по бързо от тази на мобилния ми телефон, която ме изтезава вече трети месец. И докато в служебен план можех да се самозаблуждавам, че работата ми е престижна (но категорично не и перспективна по тези географски ширини и дължини), макар и зле платена, то тук явно съм си омазал живота напълно… Или почти, като изключа сериозната си емоционална обвързаност към най-прекрасната за мен жена. Обаче тя е далеч, а и не е ясно дали ще ме изтрае (знам, че като прочете това тя искрено ще се възмути и ще иска да ме одере жив, но наистина имам притеснения относно това дали ще намери силите да се трови живота със закостенял стар ерген). Аз вярвам в искрените й намерения да се пребори с волски ями характер и дори й стискам палци, но ще намери ли необходимата емоционална енергия? Впрочем аз веднъж съм се провалял по този показател и дори се бях отписал…

Ама започвам да експонирам прекалено дълбоко душевното ми пространство, така че спирам. Колко брътвежи само наговорих! А всъщност въпросът си е съвсем ясен: а оттук накъде? Отговорът за съжаление обаче не е… Както и да е – рожденият ден мина в изключително приятна компания с едни от хората, които наистина ценя. А и те се погрижиха да поне за малко да забравя за терзанията си. Не чак толкова за малко… Благодаря ви!

                                                                 22 април 2011 г.

Пролетна зима

Вълкът се излежаваше мързеливо на една затоплена от слънчевите лъчи плоска скала в края на една малка полянка. Чувстваше се блажено. ЧУВСТАШЕ СЕ СИЛЕН. Спокоен. Зимата току що беше отминала. Пролетта влизаше във владение на Земята. Или поне на отдалечената гора, която самотният хищник чувстваше и възприемаше като свой дом.

А зимата беше тежка и продължителна. Житейският му опит го беше научил, че зимите, когато са сурови, са продължителни… Въобще неприятностите продължават по неписано правило дълго… Но сега това нямаше значение. В душата му, а и около него, беше прекрасна пролет. Тъй като беше животно, не може да се каже дали осъзнаваше, че е истински щастлив, какъвто в действителност беше, но определено се чувстваше прекрасно. Лечебните сили на слънчевите лъчи бяха потиснали болките от старите травми. Не, че им обръщаше някакво внимание, мислеше, че е прекалено млад все още за да отдава значение на телесния дискомфорт, но определено беше по-добре без тях.

Беше края на периода на чифтосването. Той се чувстваше доволен, че изпълнил дълга си. Това също по някакъв начин го правеше щастлив. А имаше и избор, възползвайки се от алфа-позицията си, която му даваше доста права. Но той беше избрал само една женска, която се открояваше от останалите. Бяха се отделили от глутницата, в която той по принцип не се застояваше повече от необходимото за да наложи правата си, и бяха прекарали насаме целия период, в който можеха да са заедно – повече от седмица. Откривайки нови непознати места извън територията на глутницата, наслаждавайки се пълноценно на компанията и ласките, които си отдаваха. Но това беше приключило. Пълноценно, но кратко.

Но законите на Биологията сега диктуваха да са далеч един от друг. Поради капризите на Създателя, животът често може да бъде едновременно прекрасен и жесток. Дали вълкът можеше да прави такива сложни умозаключения е съмнително, но пък за сметка на това, липсата на интелектуален капацитет се компенсираше от изключително силните му инстинкти. Благодарение на тях може би беше оцелял.

Слънцето продължаваше да грее – като вътре в душата му, така и на поляната. Дали имаше душа? Определено! Както всички живи създания. Може би не точно като тази на хората. Всъщност правилният въпрос може би е дали хората имат душа… Сложен въпрос, на който е трудно да се отговори. Но със сигурност е доказано, че не всички. Но не за това разсъждаваше той. Не само защото по принцип не разсъждаваше, а защото СЕГА МУ БЕШЕ ХУБАВО! Лежеше безгрижно и дори мухите, които като него бяха оцелели през зимата и сега се бяха събудили като че ли с единствената идея да го дразнят кацайки по муцуната му или направо хапейки го за да задоволят глада си след месеците летаргия, не можеха да му отнемат блаженството, на което се радваше.

По някое време от север се появиха няколко бели облачета. Вълкът инстинктивно усети, че предстои разваляне на времето, беше все пак едва края на месец март. Не послуша инстинктите си, които крещяха да намери убежище, в което да се скрие. Дори се зарадва, че малко ще се разхлади, защото гранитната скала, на която лежеше беше почти черна и беше започнало да му става доста горещо, а го мързеше да стане…

Така заспа. Позволи си лукса да не слуша инстинктите си. Събуди се вкочанен. Не знаеше колко е спал – не можеше да определи кое време е защото слънцето не се виждаше зад гъстите облаци. Като че ли беше на друг свят – от пролетта преди часове не беше останал спомен. Валеше сняг и духаше бясна виелица. От север неочаквано беше връхлетяла Бурята. Нямаше ги дори и досадните мухи. Оставаше само усещането за студ. Впрочем не само то – оставаше някакво странно усещане, че нещо му е било отнето. Седеше и мръзнеше. Дали наистина зимата беше отминала? Инстинктите му, обидени навярно от предишното игнориране на предупрежденията, които му бяха отправили, сега си отмъщаваха мълчейки. Вълкът се чувстваше слаб. Беше го страх.

26.03.2011