За лъжата и ръждата

Всеки се е сблъсквал с Лъжата в някои от безбройните ѝ превъплъщения. Но може ли да се даде определение за нея? Да се характеризира или опише? На пръв поглед лесна задача, а всъщност – трудна… Трудна защото възприемането ѝ зависи от нас самите. Тя може да живее в нашето съзнание, което за съжаление е обременено от първородния грях на човека да опита от плода на познанието и в резултат на това да прави разлика между добро и зло. Но „добро“ и „зло“ също са доста относителни понятия, зависещи и те на свой ред от индивидуалните възприятия и културна обремененост. Точно така – обремененост, а не принадлежност.
За мен лично, в някои от проявленията ѝ, лъжата е като ръждата – притежава свойството да възниква (уж от нищото на пръв поглед, макар и всъщност да е предопределена), да расте, да се разпространява и да изяжда. Подобно на жив организъм… Всъщност дали би могла да е жива?!
Казах, че за мен лъжата е като ръждата. Примерно върху 10-годишния ми автомобил, към който съм имал повече от достатъчно време да се привържа, след като съм положил немалко усилия да го притежавам. Този автомобил ми се е отплатил на свой ред като е улеснявал живота ми и ми предоставял не един или два повода за приятни изживявания. Но най-важното е, че с него съм се движил по МОЯ път. И изведнъж, някъде дълбоко под боята, поради дефект в нея, се е образувало микроскопично мехурче. Микроскопично, ама пък достатъчно, че да съдържа няколко стотици молекули кислород, който да окисли метала. Това окисление пък по ръбовете на мехурчето е довело до отлепяне на слоя боя. Колко време е отнело е трудно да се каже – може би много, може би малко. Във всеки случай достатъчно. Там пък, при отлепената боя, с размери от порядъка на микрометри, са се намърдали още кислородни и водни молекули. Макар и незабележим по размери, този зародиш на ръжда вече е вдишал първите си глътки въздух. Но като типично подмолно създание ръждата първо чака да укрепне. Затова, криейки се под боята на любимия автомобил, тя расте все повече и повече, но не се показва на повърхността. Чак когато премине критичните фази на своеобразното и зародишно развитие, тя се появява – първо като едва забележима дразнеща точица, която съвсем не изглежда плашеща. Но това е само привидно – на този етап нещата са вече изтървани. Като истински тумор тя расте под повърхността, а едва забележимото отворче служи единствено да диша и да се храни с много по усилени темпове.

През това време, радвайки се на слънчево време, човек кара автомобила си по време на  ваканцията по планини и морета. Е, той вече е забелязал дразнещата ръждива точица някъде до лайсната на бронята, но се самоуспокоява всеки път, когато погледът му попадне върху нея, че е топло и сухо, слънцето грее и, дори и да завали, това е летен пороен дъжд, който спира бързо, а след това палещите лъчи бързо изсушават колата. Като повечето приятни неща и ваканцията е мимолетна и идва момента, когато тя свършва. Човекът се прибира вкъщи, почва работа и губи възможността да се наслаждава на мига. Става сутрин за работа, връща се уморен вечер и въобще не му е до онази точица, която е забелязал преди месец, два или три… Лятото свършва, идва есента, която на свой ред свършва, докато при първия сняг, разчиствайки си автомобила от леда, с ужас установява, че на мястото на точицата вече има плюска, голяма колкото монета или повече.

Е, винаги съществува възможност автомобилът да бъде пребоядисван и изкърпван, но веднъж появи ли се ръжда върху него, според баща ми, който работеше като автотенекиджия, последното му пътуване, когато и да се реализира то, е ясно, че ще към някоя от близките автоморги.

(НЕ)ПРАЗНИЧНО ЗА ПРАЗНИКА

Днес, въпреки че е събота, ми се наложи да стана рано, както през делничен ден. Причината бе, че бях поканен на тържествено издигане на Българския Трибагреник пред Президентството по случай на Деня на народните будители – единствения друг чисто български празник след 24 май, който неизвестно защо остава абсолютно неоправдано пренебрегван от обществото. Добре, че поне Президентът направи всичко, което е по силите му, да се опита да измие малка част от позора на управляващото ни Бездържавие, натикващо усилено всяка проява на интелектуално и културно съзидание дълбоко в килера на безвремието.

По-късно през деня, дрогирайки се с фейсбук в опит да избягам лепкавата съботна скука, попаднах на следния бисер във връзка с един изкуствено натрапван ни комерсиален празник, който беше вчера: „И днес е празник, но не на празните тикви!“ Велико! Но това ме накара да се замисля за родните тикви – както празните, така и пълните. И се сетих за една моя статия във вестник „Дневник“ от преди 15 години, която тогава написах като млад асистент в пристъп на наивна младежка еуфория. Идеята в нея беше накратко, че в наука и образование трябва да се инвестира, ако искаме да дръпнем напред, както и да се освободим, най-общо казано, от феодализма в науката и образованието. Спомням си, че когато я писах, се старах да стресна евентуалните ѝ читатели с подчертано песимистични послания и прогнози.

Днес си дадох сметка, че всъщност днешната реалност е далеч по-незавидна от тогавашния ми песимизъм. Ще дам един пример: тогава съвсем не бях сигурен дали ще станем членове на ЕС в обозримо бъдеще (с всички произхождащи от това плюсове и минуси), но допусках, че ако все пак станем, то тук за наука и образование ще се дава горе-дълу средния за ЕС процент от БВП, както и че законите, били те и лоши, ще се спазват еднакво от всички. След 15 години се оказа, че като членове на ЕС ние не само, че не даваме по-висок процент,  а той дори е по-нисък. Тогава обаче не бях предвидил и един друг ужасяващ фактор – комбинацията от демографски колапс в България с възможностите за свободно движение и най-вече почти безплатно или напълно безплатно университетско образование в трите степени. Всъщност към комбинацията трябва да се добави и още една компонента – мутренското ни чалгаджийско Бездържавие.
Защо ми стана тъжно днес ли? Ами след като за пореден път от години направих вече изброените равносметки, стигнах до извода, че сме обречени, при това напълно! Средното ни образование е напълно унищожено – с т.нар. делегирани бюджети, отрицателния демографски прираст и средна възраст на учителите над 50 години, то бълва абсолютно неграмотни и неподготвени за живот в развито общество хора, голяма част от които не само, че не могат да пишат, но не могат и да говорят. Като неграмотността идва от това, че училищата, за да гарантират заплатите на учителите, не могат да си позволят лукса да пишат двойки и да връщат учениците да повтарят годината. Така имаме студенти, влязли не в кой да е от 50-те български висши училища (да ме извинят колегите, но не всички те са достойни да се наричат университети), а в най-стария, най-престижен и единствен в класацията на 1000-та университета в света, с тройка от матура, изкарана по абсолютно относителни и непостоянни във времето критерии. И като се вземат предвид фактите, че местата от една страна в университетите са повече от абитуриентите, а от друга ние ги приемаме с тройки, то излиза, макар и да не е възможно от формална гледна точка, че на други места би трябвало да ги приемат с двойки. Е, с двойки никъде не приемат, но пък приемат със знания, съответстващи на тази оценка…  Като аз определено съм късметлия, тъй като преподавам в един от Факултетите, които правят възможно участието на Университата ми в онази класация на 1000-та… Значи би трябвало да разполагам с най-добрия „мат’рял“, както казваше преди вереме един. И това действително е така, тъй като по мое наблюдение около 10-15% от студентите, на които преподавам, наистина са мотивирани и знаят за какво са дошли да учат.

Какво обаче става по-нататък… Студентите, които идват при нас, а ние, подобно на учителите от училищата, трябвада взимаме всички, че иначе няма да си вържем заплатите, започват да падат като гнили круши – прекъсват, минават условно с 7-10-12, че дори и повече невзети изпити. Накратко ние се мъчим повече от тях самите те да завършат. Но не за тях ми е думата. Тя е за онези 10-15%, в чиито очи в истинския смисъл грее пламъкът на знанието! За тях аз влагам поне 80% от перподавателските си усилия и умения, защото те го заслужават. Въпросът е обаче те какво заслужават от обществото ни? Дали примерно първенецът на випуска молекулярни биолози заслужава да работи като продавачка в магазин за хранителни стоки, каквато работа може да си намери, че да не умре от глад? Все пак там дават по 8-900 лв, които са двойно на докторантската стипендия или заплатата на млад асистент след данъците и осигуровките… Естествено, че не! Затова ние с болка в сърцето, но и желание им пишем препоръки и ги изпращаме да се реализират професионално в чужбина. Вече обучени и готови да творят наука, без съответната държава да е изхарчила и една стотинка за образованието им. Но не виня т.нар. богати държави – не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава! Впрочем, преди да заминат в чужбина, те имат лошия навик да ме питат защо аз не съм заминал и все още съм тук. Преди ми беше по-трудно да си измислям сложни оправдания, а не да им призная, че съм просто глупак (наивността, независимо в какво се изразява, е доказана форма на глупост), докато сега ми е по-лесно – казвам им, че просто никой не иска човек на 42 години, което е самата истина.

А днес, на тържественото вдигане на знамето, бях един от най-младите. Изводите оставям всеки да си ги направи сам…

Дали нещата тук ще се оправят? Иска ми се, но не вярвам, че ще стане. Не защото не е възможно – възможно е с радикални и болезнени мерки, включващи дори оперативно изрязване на туморите в системата на науката и образованието. Не е възможно, тъй като след 25 години преход на несбъднати мечти и неоправдани надежди, съм сигурен, че няма да се намери волята за това.

Извинявам се, че развалих празника!

1 ноември 2014 г., Ден на народните будители

Есенно-депресивно

Краят на ноември дойде преждевременно в началото на октомври… Карам колата си в сивата софийска действителност. Наблюдавам около мен какво се случва. Измъчени хора притичват забързано за да избягат от дъжда, който вали само колкото да направи още по-непоносим преждевременно просмукалия се студ. Колите, доста често карани от самодоволни идиоти, ги обливат с мръсни пръски от локвите. Около мен – кални, в повечето случаи очукани автомобили. И още по-изтерзани 30-40-годишни автобуси, в които хората би трябвало да са по-доволни от останалите на улицата – тях поне не ги вали и не ги духа вятърът. Един автобус спира на спирката и аз, нямайки как да го задмина по тясната улица, спирам на свой ред зад него. Вглеждам се във физиономиите на пътниците. Нито една усмихната… Празни, блуждаещи в нищото погледи. Наблъскани като сардели в консерва. Въпреки че от „консервата“ ме делят поне две стъкла и няколко метра вятър, мога да подуша спаружената сладникава миризма на понамокрени отдавна непрани дрехи, смесена с телесните миризми на онези, които вярват, че в месеца е достатъчно едно къпане. Те са малцинство, но пък създават микроклимата на останалите. Или пък не са малцинство… Не знам, не мога да преценя. Автобусът тръгва и избълва черен дим, който вече наистина ме кара да ми се догади, а не е плод на олфакторни халюцинации. Забравил съм да включа климатика да върти само въздуха в колата.

Замислям се, че на мен ми е добре – топло ми е, сухо ми е, слушам по радиото музиката, която обичам. Майната му на глобалното затопляне и изгарянето на фосилни горива отделящи въглероден диоксид. Мигът на щастие обаче е мимолетен. Незнайно защо мислите ми се пренасочват към това да подлагам всичко на съмнение. Може би професионална деформация. Така или иначе си задавам въпроса дали наистина ми е добре. Не мога да отговоря. Или ме е страх.

Привидно, давам си сметка, би трябвало да ми е добре – карам собствената си кола, която макар и да не е лимузина, е млада за българските стандарти, а освен това чужд задник не е пърдял в шофьорската седалка. Един вид би трябвало да съм горд и доволен от нея. Но на нас, хората, ни е заложено да сме алчни – свикваме бързо с това, което имаме и веднага искаме повече. Давам си сметка за това, но виждам още по-нови и с повече удобства коли. Е, вярно, че в общия случай зад волана стои обикновено полусловесен хуманоид, но след като той, с двете си мозъчни гънки, едната от които отговаря за вдишването, а другата за издишването, може да си позволи такава кола, защо по дяволите аз, с образованията ми, чуждите ми езици и ръцете ми, които минават за сръчни, не мога?

Решавам да се успокоя, опитвайки се да го надцакам с професията ми и длъжността ми на университетски преподавател, които в едно нормално общество обикновено минават за градивни, че дори и престижни… Кого заблуждавам?! В ушите ми прокънтява въпросът на един лейтенант от казармата: „Абе, ти да не си оня, дет’ е учѝл за виШУ?“ (Бях един вид легенда - единственият в поделението, който е завършил университет). Действа ми отрезвяващо – на тази територия населението не цени образование, наука, изкуство и тям подобни щуротии. Гледа на тях недоверчиво като на буржоазни интелектуални извращения, без обаче да знае смисъла на тези думи. Тук, унесен в размисли, а и страсти, за малко да се натреса в един лъскав черен „Лексъс“ със страничен профил на настъпена хлебарка, чийто едновежд стопанин на видима възраст 22-23 години явно не е чувал, че има Правилник и Закон за движение по пътищата, а още по-малко за упоменатото в тях предимство… Размяна на клаксони и твърде неакадемични изрази по адрес на родители от женски пол до n-то коляно. Е, вярно, че той не ме чува през затворените прозорци, но пък и аз него не го чувам… Квит сме и продължаваме… Дори донякъде съм му благодарен, че отклони съзнанието ми от депресиращите мисли за това как обществото гледа на образованието и културата. И все пак за мен е несправедливо в компютъра на колата му да има записана многократно повече информация, отколкото в главата му! За изчислителната мощ да не говорим…

В последен опит решавам да се позитивирам като да насоча мислите в друга посока – собствения ми кръг от приятели, познати и роднини, така да се каже хора, на които държа и, предполагам, ако не всички, то повечето също държат на мен. И тук надеждите ми за оптимизъм се сгромолясват – това са хора от моята, изчезващата порода. Давам си сметка, че това е констатация в буквалния смисъл на думата – ние, имам предвид най-близките ми, или не се възпроизвеждаме въобще, или пък тези, които го правят, определено не правят прираст с едното или двете си деца (впрочем тези с децата са малцинство). Мамка му, сега, когато ми трябва, няма кьорав джигит на пътя, който да ме отклони от мислите ми, няма никакъв!

Продължавам да се питам къде съм в личен план и накъде отивам. Отговорите не ми харесват – в България съм, а ние всички отиваме в историята… Е, някои емигрират, други пропуснахме шанса си… Сами сме си виновни!

Прибрах се.

Вакуум

Пусто е в душата,

Болно е сърцето,

Празен е денят,

А светлината гасне...

За изборите до дупка, пардон катарзис

Писна ми! Ама определено ми писна разни нискочели мякащи експерти с големи надочни валове да ми обясняват колко лошо, страшно и прочие ужасно било да има предсрочни избори! Камо ли серия от предсрочни избори! Сакън, бе, джанъм! За мен, напротив, като средностатистически интернет-лумпен, това би било катарзис, ама истински катарзис на и за политическата ни система. Въпрос на математика...

Ще се опитам да го обясня, макар и да не съм математик, по начин, така че да е пределно ясен на всеки почти пълен идиот.

На последните избори гласуваха няма и 50% от избирателите. Те струваха около 30 милиона лева на държавата. От тях всички негласно признават, че около 10% гласовете са купени. Ако приемем, че общият брой на гласоподавателите е около 5 милиона, то 10% от половината прави 250 000 гласа. Тези 250 000 гласа средно вървят по 100 лв. парчето по цялата верига от брокери и цигански тартори (въпреки че самият купен "гласоподаветел" взима само малка част от тях и си остава на същото мизерно ниво на съществуване). Това прави точно 25 милиона лева. 25 милиона от парите на мафията, която единствена купува гласовете, макар и през различни партийни подлоги и гъзолизци. Тоест, мафията плаща за изборите горе-долу толкова, колкото плаща и държавата.

Бедната ни държавица може и да не е от най-проспериращите (поради същата тази мафия, която ѝ пие кръвта като един гигантски кърлеж), но все пак е държава. А една държава винаги може да намери 25, 50 или 100 милиона. По друг начин стои обаче въпросът за мафията - тя ще плати веднъж, ще плати втори път, евентуално и трети, но рано или късно ще дойде момент, в който тя вече няма да може да плаща. Или поне не на всички. И тогава какво? Катарзис! Истински! Щото и мафията ни е на нивото ни - зла, но калпава.

Сценарият обаче може да проработи само, ако изборите са до дупка, пардон до катарзис! Защото след купени избори идва купено правителство. А купеното правителство, както е известно, захранва пряко и косвено мафията, която пък изтощава държавата. При отслабването на силата на мафията в резултат на по-малко и по-малко купувани избори и съответно правителства, пропорционално расте силата на държавата. Тоест би могло да се стигне до момент, в който мафията ни ще се маргинализира примерно до улична търговия с контрабандни цигари.

 И ако днес нови избори незабавно биха имали катарзисен ефект, то след 6 месеца него няма да го има. Просто защото мафията ще си е възвърнала инвестициите. Щото нашата мафия може да е тъпа на нивото на родните "политици", но за разлика от тях не спи! Следователно не трябва и ние да спим!

(Не)фокусирани мисли в ден седми на протеста

Значи… (Много обичам да започвам със „значи” … :P) Та значи – държа първо да отбележа, че аз се имам за патриот. Днес се случиха няколко неща, които наистина ме подразниха и ме накараха да напиша тези редове. Искам да си остана патриот, а не да ме превръщат насила в националист!

Думата ми е за някои деяния на някои зам. министри на образованието, на които не им помня имената, слава Богу, и които се надявам силно да не се задържат достатъчно, че да ги запомня. Става дума за тези зам. министри, които безразсъдно си играят с огъня, въвеждайки промени в авторите и творбите, които се изучават по литература… Те ще се сетят за кои от тях иде реч, както и за кои творби става дума. Българинът е доста търпеливо животно, но хайде да не видим къде се намира прагът му на търпимост, особено в тези дни на протест и на изострена социално-революционна обстановка! Нямам нищо против никой от по-съвременните автори, но нека това да не е за сметка на Ботев, ако може! Че като чета какво се случва, определено ми идват идеи примерно за подстригване с лопата или тесла … А това са кощунствени идеи, които вадят животинското у човека, поради което трябва да се потискат мноооооого дълбоко и да не им се позволява да изплуват в съзнанието. Твърдо съм убеден, че и без това нивото на средното ни образование е на нивото на парламента ни, така че не би навредило на интелектуалния статус на българския ученик да се разширява учебното съдържание, вместо да се правят каквито и да е било замествания. Да обобщя накратко: долу изцапаните с пари мръсни лапи от автори като Ботев или Вазов! Аз съм зодия едър рогат добитък, а на бик червено не е благоразумно да се показва…

Имам да кажа и няколко думи за някои от лозунгите по митингите. На мен предците ми са гинали в буквалния смисъл на думата през Априлското въстание. Не смятам обаче, че е липса на родова памет или родоотстъпничество да не мога да приемам да се делят в днешна България хората на етнически или расов признак. Никой не е виновен, че се е родил турчин, циганин или танзаниец примерно. Историческата ни памет на българи никога няма да изтрие спомените от петвековното угнетително турско робство, а и не е необходимо. Само че има една малка подробност – не всички турци са клали българи, а тези от тях, които са извършвали зверства над българския народ, са го правили май за последно преди повече от 130 години… Така че докато някой турчин не прояви мераци да ме коли в качеството ми на българин, то той за мен ще си остане човек. Което изключва възможността думата „турчин” да я използвам като обидна квалификация за поредния шизофреничен политик-продажник. Не казвам, че трябва да се търпят българските политици - крадци и продажници, както етнически българи, така и етнически турци, но те са пренебрежимо малцинство като процент и от двата етноса в Родината ни, да не говорим, че май сред нас, българите, може и да са повече в процентно съотношение… Затова призовавам протестиращите заедно с мен всеки ден по улиците да заменят „турци” с „башибозук” за корумпираните политици етнически турци и „еничари” за българските политици - ибрикчии, които л…т г…те на първите! Много по-точно е като квалификация, при това не се засягат честните българи и честните турци в България. Народ, който гледа назад, лесно може да се спъне вървейки напред.

За боклуците и чистенето

Ние, българите, страдаме от дълбоко вкоренени в представите ни стереотипи. Един от тях е, че си мислим, че знаем всичко за Турция и турците като народ... А колко много грешим! Какво може да знае един 7 милионен народ, съставен предимно от застаряващо население и в състояние на демографски колапс, за народ от 70 и повече милиона, при това в състояние на демографска експанзия?!

Бързам да кажа, че тази публикация не цели да правя реклама на Турция - дедите ми са се борили активно срещу турското робство, което ни е гнетяло в продължение на пет века, за което пък са заплащали включително и с главите си. Но аз също така вярвам, че за да има един човек или народ бъдеще, той трябва да не забравя историята, но да живее за бъдещето, да гледа напред докато върви. В противен случай рискува да се спъне. Ето това са направили нашите южни съседи докато ние сме спали - тръгнали са напред... И продължават, поне интелигентната и активната част от населението, да не позволяват погледа да се извърне назад.

Последните няколко дни аз прекарах в командировка в Турция и се сблъсках с т. нар. от турското ислямистко правителство "терористи". Те правеха демонстрации и протести през цялото време, ходеха на тълпи по улиците и скандираха неразбираеми за мен неща, полицията ги поступваше от пердах, но те не се отказваха. Това бяха предимно лица на млади, образовани, одухотворени и усмихнати хора, най често загърнати с тяхното знаме. На тях явно им беше писнало да ги връщат към средновековието, да забраняват на практика консумацията на алкохол, да връщат забрадките на жените и да ги карат да вървят с наведени глави една крачка след мъжете... Бореха се за светската държава, която бавно им отнемат, но която е довела до това, че днес ЕС може да завижда на икономическия растеж на Турция.

Но не и за протестите, демагогията на правителството или изопачаването им в медиите ми е думата - това за съжаление в последните десетилетия е прието за "норма" почти навсякъде по света - от най-изостаналата държава до най-великата демокрация...

Оказа се, че аз имах какво да науча - как се протестира интелигентно (освен твърдо и решително непоколебимо, когато конкретните обстоятелства, например водно оръдие или граната със сълзотворен газ, го налагат). Младите хора бяха решили, че искат да изчистят държавата си - в буквалния и преносния смисъл на думата. За момента се справяха не особено успешно в преносния, но ме порази как това ставаше в буквалния...

Последната вечер от пребиваването ми с колегите ми, с които бяхме излезли да вечеряме и да се поразходим, ни направи впечатление нетипичната (да си го признаем по съседски) чистота по улиците. Учудихме се, но бързо изоставихме темата без да се замисляме повече. На другата сутрин обаче, докато чаках да стане време да се насоча към летището, излязох да се разходя из града. Жегата ме накара по едно време да седна на сянка в едно кафене и докато бавно си сърбах с удоволствие кафето, забелязах поредната група демонстранти. Бяха на външен вид между 14 и 24 години... Повикаха 10-15 минути неща, които не разбрах, след което се разпръснаха. Много скоро след това тези момчета и момичета се появиха отново, оставайки закичени със знамената, с чувал в едната ръка и с латексова ръкавица на другата, започнаха да правят щателна оборка! При това не само на мястото, на което протестираха, но и покрай уличните заведения, където не те бяха виновниците за натрупаните през нощта боклуци. Бяха усмихнати, симпатични и старателни. Минаха като вълна през градинката и улиците и след тях всичко беше чисто!

Въпросната гледка, освен че ме порази, ме накара и да се замисля - кога ли и ние ще изчистим България... Не "за един ден", не и за седмица или месец, а завинаги! В буквалния и в преносния смисъл! Или може би първо трябва да изчистим душите си?

Браво, момичета и момчета! Стискам ви палци да успеете!  И ви благодаря, че ме научихте на нещо ново - как може да се протестира по един интелигентен начин! Дано и ние се научим да чистим, че мръсотията тук е не по-малко...