Бях готов

Бях готов да ти дам сърцето си,
Бях готов да ти дам душата си,
Бях готов не звездите да ти свалям,
а теб в звезда за мене да превърна...
Бях готов, но ти не пожела!
Да, бях готов... И може би съм още...

Как загиват цивилизациите в топла лятна вечер

Всеки, който има поне малко интерес към историята, си е задавал поне веднъж въпроса как загиват големите цивилизации… Ами то е ясно – достатъчно е да се огледаме какво става около нас. Отговорът е ясен – една цивилизация загива, когато спре да твори цивилизация, а се ограничава единствено до консумацията ѝ. То това си е чисто биологичен закон – организмът или се развива, или загива, ама да не се отклонявам от темата…

Та да се върнем на въпроса – какво всъщност представлява цивилизацията? Когато човек се замисли, стига до един много прост, но същевременно и неочакван отговор – цивилизацията е създаване на интелектуален продукт. Материалните богатства, военните победи и останалите ѝ по-големи и или по-малки „кефчета“ са немислими без изобретателността. А тя от своя страна е директно отражение на образоваността, която пък тренира интерлекта на хората.

Още по-странно е как стигнах до отговора на този въпрос, който признавам ме мъчи от доста време. Накратко – съвсем неочаквано. Привечер имах да свърша една работа, която свърших неочаквано бързо. Естествено, когато човек свърши нещо привечер, някак си отвътре му идва да му се допие бира. И понеже работата изискваше мъкнене на малко инструменти, а аз съм мързелив човек, тръгнах с мотора. Купих си бирата и видях, че бензинът ми е на свършване. И противно на правилата, не открих отговора на фундаменталния въпрос след като ликвидарх доволно количество бира, а на …бензиностанцията. Оказа се, че Европейската цивилизация днес загина малко на бензиностанцията!

Какво имам предвид? Отивам на абсолютно празната бензиностаниця в 8 вечерта и спирам до колонката. Бензинджията се прави на разсеян в другия край, седнал на бордюра и забил нос в смартфона (защото моторът нали е най-безсшумното превозно средство и няма как да му привлека вниманието). Тоест КОНСУМИРА ЦИВИЛИЗАЦИЯ (излишно е да обяснявам колко безсънни нощи в продължение на години са прекарали десетки хиляди инженери и програмисти да създадат високо технологичното устройство, по което той да обменя непрекъснато 0 бита информация). След бая време, явно ме е наблюдавал с периферното си зрение, че го гледам лошо, си вдига на забавен каданс задника и идва да ми налее бензин. Още щом насочва пистолета към резервоара изтръпвам – убеждавам се, че ако му позволя да натисне бутона, моторът ми е ще бъде изкъпан с А-95. Не знам как съм го погледнал в този момент, но ми връчва пистолета още при първото поискване, без да се налага да настоявам…

Докато пълня си задавам въпроса колко трябва да научи един бензинджия за да работи като такъв? Да се пълни резервоара на мотор, признавам, изисква известна тънкост – не като при колата, тъй като трябва да се внимава. Но всеки човек с коефициент на интелигентност поне 30% от средния, би съобразил, че ако не напъха пистолета в големия отвор, при подаването на гориво, то ще изплиска! Не е като решаването на интеграли или диференциални уравнения… Тоест човекът е толкова интелектуално disadvantaged (на български език най-близкият превод е „в неравностойно положение“, което обаче звучи обидно, за разлика от английския термин), че не може да съобразява, че силна струя при срещане на препятствие има 100%-ова вероятност да се отклони.

Междувременно пристига 20-годишно голфче тип „чисто нов внос, само една баба го е карáла веднъж седмично в събота до супера, но го продала, че ѝ взели книжката, че ослепяла на 90 години от старост“, от който дъни очакваната за този тип автомобили чалгия. От голфчето слиза напомпана батка с типичните за типажа татуси на пламъци по бицепсите и казва калсическото „Сѝпи газ за 10-тара“. Бензинджията претърпява рязка промяна – засиява, активизира се и почти тича и пърха около голфчето. Въобще нищо общо с вялото му поведение с мен.  Не е заради парите явно (аз сипах за 30 лева), вероятно тук в сила влиза френската поговорка “Ceux qui se ressemblent s'assemblent” (има и български еквилалент, ама той е включва магарета, а аз не целя да обиждам никой).

След тези мои антропологични наблюдения се запитах какъв е шансът бензинджията да допринесе макар и минимално за развитието на цивилизацията? Мда… Ще спестя отговора, но да кажем, че поне теоретично шансът не може да бъде изключен. Теоретично… Ами батката с подвижната чалготека и 10-тарата? Ми същият… А колко са тези като тях? Добре е, че не знам. Или поне се залъгвам не особено успешно, че не знам.

Платих и отпраших. Хубавото е да се кара мотор когато е топло, но баш жегата е отминала и улиците са полу-парзни. Позволява ми да изпразня съзнанието ми от бензинджии и напомпани батки. А и мисълта за стека бири в куфара прави вечерта само по-добра!

ПОСЛЕСЛОВ № 1

Докато търсех подходяща илюстрация за публикацията, пишейки „бензинджия“ в Гугъл, той ми предложи „заплата на бензинджия“. Погледнах – малко по-голяма е от стартовата заплата на главен асистент в Софийски университет и малко по-малка от тази на доцент пак там. И с около 50% по-голяма от минималната в момента. Ами така загиват цивилизациите – постепенно когато се ограничат до консумация на цивилизация и престанат да създават такава.

ПОСЛЕСЛОВ № 2

Оказа се, че касиерката ми е дала бележката за 10-тарата на батката… Явно ще трябва да призная някои статистически факти за ЕнтеУектуалния потенциал на народонаселението…

ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ!

При слушането на химна на св. св. Кирил и Методий от най-ранна детска възраст, че до днес настръхвам… И така трябва да бъде! Днес също… Но си зададох въпроса защо все още настръхвам.
Вместо  да изпадам в обяснителен режим какви чувства и мисли предизвиква химнът на българската просвета на 24 май – най-българският празник, ще кажа, че изпълнението му днес ми се стори, меко казано, нелепо – както като място (България), така и по време (днес). От тази светотатствена мисъл в главата ми дълбоко се възмутих и аз, но после се замислих накъде върви възроденият… И изобщо възродени ли сме и, ако да, как точно? Какво имам предвид ли? Няколко примера от днес:

1. Събуждам се с празнично приповдигнато настроение и докато си пия кафето се ровя из Фейсбук – сред личните ми приятели нещата са добре, но в групите средно 9 от 10 поста са с граматическа грешка, правописна грешка или пък двете едновременно… Шльокавицата днес няма да я обсъждам, че на този ден ще е кощунство…

2. Заглеждам и теУевизора, свирейки симфония върху бутоните за смяна на каналите на дистанционното – с редки изключения, основно на научно-популярните канали и някои от националните телевизии, от екрана с кофи се излива интелектуална помия, в която рискувам да се удавя или поне да се задуша от зловонията ѝ.

3. Мятам се на мотора за едно бързо отскачане до супера – само в рамките на 2-3 километра ставам свидетел на различни нарушения на Закона за движение по пътищата, които поради застрашаващия живота им характер на извършителите и/или околните, не мога да си обясня с друго, освен с глупост, която не е била лекувана с ограмотяване. Ставам и свидетел на изхвърлена през отворен прозорец и кутия от цигари.

4. Стигам до супера. Там възродените са преобладаващо по официален анцуг – все пак е празник. Или пък защото са „слезли до града“… Това с анцуга никога не съм могъл да го разбера, тъй като никога не съм притежавал такъв – нито официален, нито неофициален.

5. Прибирам се. От глупост пак включвам теУевизора – официалната програма е започнала. Видни управници четат полуграмотно текстове от свое име, които обаче вероятно не са писали те (така де, човек би трябвало поне собствените си текстове да чете гладко). Интересно безсмислени са – 3 минути по-късно съм в 100%-ова невъзможност да повторя какво са казали или поне какво искали да кажат… Добре, че има и 3-4 годишни дечица, които рецитират стихотворения за празника, отново сричайки, но го правят мило, тъй като е от сърце. Те успяват донякъде да върнат празничното ми настроение.

6. Следва някакво дискусионно „празнично“ предаване, където претенденти за интелектуалци или за елит (у нас двете рядко имат допирни точки или припокриване) претендират за компетентност по едва ли не всички проблеми, включително и образователните. Някои претендират изключително успешно – овладели се словоблудството до такава високопарна висота, че май е те самите не се разбират какви ги бръщолевят… Гася теУевизора!

Стига ми толкова за една сутрин – никой не каза най-важното, от което зависи оцеляването ни като народ: че образованието е 100% ефективен лек срещу абсолютно всички социални и икономически проблеми. Междувременно на тихата ми иначе уличка чувам форсиране на двигател на дърт таралясник, който най-вероятно се е загубил в квартала и от който дъни долнопробна чалгия на децибели, на които би завидял и собственик на дискотека. Явно Penka pak e oti6la da ore na kura, така че май е по-добре да спра – днес все пак най-любимият ми от всички официални празници. Да не си го развалям!

BITCH, PLEASE!

Преди ден-два пазарувах в голяма верига хранителни магазини. На огромни пана рекламираха започването на работа в магазина като продавач-консултант със стартова заплата от 1260 лв. на месец. С добавката „Don’t think little” на английски език, както съм я дал – явно „таргетират“ англоговорящи (поне малко). Замислих се, че сумата прави горе-долу толкова, колкото е стартовата заплата на доцент с надбавките за образователната и научна степен „доктор“ и заемането на длъжност „ръководител на катедра“ (вероятно знаещ някакъв английски език) какъвто се явява моя милост… Прибрах се вкъщи и проверих – стартовата заплата (без надбавките ми за трудов стаж) възлизат на 1210 лв. – продавач-консултантът ме бие с 50 кинта, а това си е едно ходене на кръчма, че дори и две, ако го давам по-скромно!

Може би ще си помислите, че ми стана обидно… Не, категорично! 1260 лв. или 1210 лв. на практика са еднакво недостатъчни за относително нормален стандарт на живот, особено в София. Но си зададох въпроса кое направило така, че продавач-консултантът и университетският преподавател в най-реномираното висше училище, заемащо първите места в класациите и рейтингите по ниво на образованието в почти всички професионални направления в страната, да са поставени на едно и също стъпало на социалната стълбица.

След известно време си спомних и нещо друго, което ми помогна да си изясня поне частично ситуацията – когато бях назначен на работа през далечната и далеч по-бедна 1998 г. като млад асистент без нито ден трудов стаж по специалността, моята заплата беше фиксирана на 2,5 минимални работни заплати и тогава възлизаше на 98 лв. (всъщност 98 000 лв. преди деноминацията, което ми позволява да се шегувам, че след 20 години заплатата ми е намаляла 70 пъти). Хубавото беше, че заплатата ми растеше от време на време, а пък и никой не започва да се занимава с фундаментална наука заради парите... След година-две обаче заплатите ни в СУ бяха „отвързани“ под претекст, че били растели прекалено бързо, а пък Бездържавието (нарочно не използвам думата „Държава“ за България, тъй като по-нататък ще се обоснова защо ми се вижда бая неуместна) започна, оправдавайки се с финансови кризи, да не изплаща доста често цялата субсидия за най-стария си, най-престижен и най-голям университет. И така се стигна до сегашния момент, когато стартовата доцентска заплата (без добавката за научна степен и заемане на някаква ръководна длъжност) е 860 лв., което при настояща минимална работна заплата от 510 лв. прави точно 1,69 пъти. Тоест като се раздели 2,5 на 1,69 се получава, че сега, през 2018 г. в рамките на Европейския съюз,  новоназначен доцент взима 1,5 пъти по-малко, отколкото „прост“ асистент през далечната и далеч по-бедна и политически неориентирана и безперспективна 1998 г.

Зададох си логично въпроса защо е така. Естествено, както биха отговорили 99,999% (като представител на точните науки обичам точните числа) от управляващите ни политици, защото толкова може и това са икономическите възможности на страна в преход (накъде?!?). Да не каже някой, че съм твърдоглав, ще проявя разбиране – да, споменатото вече Бездържавие е бедно (което хич не би трябвало да е така, но това е съвсем друга тема) и няма възможност да дава на всички толкова, колкото искат или поне колкото дори онези 99,999% от управляващите признават, че заслужават. Но, по дяволите, супермаркетът, който дава доцентски заплати (евала на него, казвам го сериозно и без ирония!) на най-низшите си в служебната йерархия длъжности, да не е по-богат от една държава?! Или пък да не би да притежава законови (наблягам на тази дума нарочно!) лостове за влияние в икономиката, сравними с тези на Бездържавието ни?!

Естествено, че не! Но пък като споменах лостовете, някак си ситуацията стана кристално ясна – Бездържавието (е, ако сте възмутени и шокирани и искате, наричайте си го Държава) разполага с един много важен приоритет, от който дори едно Бездържавие, колкото и да е бедно и немощно, не може да бъде лишено – то може да преразпределя финансовите потоци на своята (а понякога и не само) територия.

Това означава, че системата е повредена, при това по мое вътрешно 100%-ово убеждение напълно умишлено - един политик просто не може да е толкова некомпетентен и прост, че да постигне подобни резултати без да иска и само с бездействие! Според фундаменталните природни закони, които управляват всичко в познатата ни Вселена, една затворена система, независимо каква, която е извадена от равновесие, без външно вмешателство се саморегулира, достигайки рано или късно до равновесно състояние, но никога не може да се отдалечава от него. Което пък означава, че тук социалната система се поддържа вече 30 години целенасочено в неравновесно състояние. Да питам ли в чий интерес е това и КОЙ? се възползва? Мисля, че е безпредметно…

Но да се върнем към равновесното състояние – направих си груба сметка кои са най-развитите икономически и политически относително неголеми държави (не бих искал да правя съпоставки със съществуващите понастоящем държави от имперски тип, разполагащи с огромни ресурси). Като се замислих, това са почти винаги държави без някакви значими природни ресурси, но без изключение са държави с изключително развита образователна система, в които образованието, включително и професионалното, са издигнати в култ. Да дам ли пример? Ами примерно Корея (южната, северната може да бъде посочена само с цел засилване на контраста) – държава с оскъдни икономически значими природни ресурси, която преди 70 години е била една от най-бедните в света и напълно разорена от война. Днес тя е икономически гигант, създаващ немислима за родните настоящи условия стопанска добавена стойност.

А ние къде сме и защо сме на това дередже? По територия сме горе-долу еднакви, по население – предполагам, че южните корейци да са най-много два пъти повече от нас, но на практика сме от един порядък, по климат и други природни дадености на практика сме идентични. Различаваме се съществено само по едно нещо – хората, населяващи териториите на двете страни. Тук сме мързелви, мрънкащи, вечно недоволни, но преди всичко изключително прости, при това масата сме достигнали да такава висота в простотията ни, че се гордеем с нея и я демонстрираме с повод или без. Доказателство – ами, ако чалгата (не само като жанр, но и манталитет) не ви е достатъчна, то излезте на улицата в оживен час, седнете на някоя пейка и наблюдавайте 5-10 минути само какво се случва наоколо. Ще разберете какво имампредвид.

Да, ама след като се замислих, че простотията ни е истинската причина за мизерията, си спомних, че преди 30 години не беше така, въпреки 45-те години див комунизъм и управление на 100%-ови некомпетентни цървули. Тогава хората например не си шлайфаха мозъчните гънки с теУевизорЪ, а четяха книги. Включително и по пейките в парковете. И като пуснеха някоя интересна книга, в стотиците книжарници само в София (за по-младите ще уточня, че тогава в книжарниците се продаваха основно книги, а не канцеларски материали и играчки, както е сега) се извиха опашки. Отделно, че неизбитите от червения терор интелектуалци от времето преди Втората световна война в голям процент бяха все още живи…

Как обаче се стигна до сегашното управление? И тогава (както споменах), и сега управляващите определено не бяха и сега не са интелектуални колоси, че тогава бяха дори доста по-прости и съвсем откровено неуки. Тогава откъде идва различието? Ами пак се връщам на саморегулиращата се система – единственото, на което тогава сериозно държаха, беше да са на власт, но тогава, за разлика от сега, поне не вредяха съзнателно, след като бяха решили, че са избили буржоазната според тях интелигенция. Дори на низши управленски постове, съзнавайки своята некомпетентност, назначаваха понякога дори неблагонадеждни поради „буржоазен“ произход обучени и компетентни хора, че да вършат работа. Единствените научни направления, които тогава бяха нарочно осакатявани и съсипвани, бяха философската и историческата науки. Развитието на математическите и природните науки, дали поради факта, че имат огромен потенциал за „двойна употреба“ (много модерен за онези времена ефемизъм) беше подкрепяно и насърчавано и може би единствено при тях се прояви частично на практика иначе напълно безпочвения закон на диалектическия материализъм, че количествените натрупвания водят до качествени промени. Е, промените не бяха толкова качествени, колкото бяха тези на развитите страни, които не се ръководеха от споменатия „закон“, но все пак българските учени не ги беше срам от западните им колеги…

Икономическите науки са отделен въпрос, тъй като дори най-чугунените болшевишки мозъци съзнаваха, че са се провалили и това, дето не го мислят, но го говорят, няма как да стане. И може би поради тази причина висшият номенклатурен ешелон изпрати челядта си да се изучава в чужбина.

Въпросната челяд се върна след псевдопромените у нас и измести родителите си от управленския апарат на все още съществуващата тогава държава, само че този път под знамената на различни партии, а не на една единствена. И се започна с реформи. Само че единственото, което се реформира непрекъснато в последните 30 години, беше образованието. Показателен е следният пример – аз в 9 клас в часовете по химия бродех из дебрите на органичната химия. В същото време братовчедка ми, която живееше в Белгия и е на моите години, учеше формулата на водата. Кой модел - нашият или белгийският - е по-правилен, не мога да кажа, но днес предполагам, че един не малък процент от деветокласниците, които само формално се водят ученици (заради системата за финансиране на училищата), знаят, че въобще изучават предмет химия в училище.

Защо беше съсипана образователната система у нас? Ами отговорът е само един: номенклатурната челяд, която беше изпратена и все още е изпращана омразния на самата нея Запад да учи, може и да не е блестяла с академични успехи и постижения, някои нейни представители дори да не са се докопали и до дипломиране, както става ясно напоследък, но не може да ѝ се отрече, че надрастна родителите си съвсем малко, но достатъчно, че да осъзнае, че в условия на свобода на словото и на практика неограничен достъп до всякаква информация, не може да се запази на власт само с безсмислени кухи лозунги и програма „Время“ в петък вечер по единствената едно време телевизия. Оказва се, че в днешно време единствената възможност хората да не се възползват от информацията и най-общо социалното знание е да се елиминира възможността да обработват адекватно информацията. С прости думи казано – да се отучат да мислят. И го постигнаха много ефективно – с изгонването в чужбина или маргинализирането поради материална нищета на интелектуалния елит. Така те построиха своето чалгаджийско-мутренско Бездъържавие с вид на кочина. Днес у нас не печелят най-много пари тези, които се трудят най-много физически или най-много интелектуално, а тези, които работят в офис и, когато ги попиташ какво точно работят, започват едни толкова дълги обяснения, че направо накрая те хваща яд и съжаляваш, че си попитал, без да разбереш за какъв точно труд биват възнаграждавани 2-3 пъти повече от продавач-консултант в голяма верига супермаркети (за да не бъда обявен в егоцентризъм не използвах за сравнение доцент в СУ)

Дали нещата могат оправят? Горещо се съмнявам. В Съдебната палата има един надпис, който по памет гласи, че „Правосъдието е в основата на държавата“. Но в нашето Бездържавие е по-лесно да си уредиш проблема с бухалка или с рушвет и поради неукост (да не казвам идиотщина) си мислиш, че като си постигнал своето по някой от описаните два начина, си спечелил. Но отговорът е, че това е заблуда. Защото днес може и да си успял, но утре ще дойде някой с по-яки мускули от твоите или с по-дебел портфейл от твоя. За да има правосъдие, съответно Държава, трябва да има ниво на образованост на населението. Доказали сме го и самите ние през нашето Възраждане, когато макар и под чужда власт и бедни, сме правили килийни училища, където са учили както децата на чорбаджиите, така и тези на ратаите, които не са имали с какво да издържат даскала. Но чорбаджиите са били достатъчно умни да си дават сметка или пък подсъзнателно са установили, че финансирайки и обучението и на децата на техните ратаи, те помагат и на самите себе си, имайки на разположение по-квалифицирана и съответно по-производителна работна ръка. Което е довело да това, че през XIX век българските земи са били икономически най-развитата част от Османската империя, а българският народ – един от най-образованите в нея. И така сме стигнали до възстановяването на Българската държава.

Така че – bitch, please! Изразът „Тука е така“ напълно изчерпателно обяснява защо тука е така. Стига философстване! Ако не ти харесва, бéгай касиер в супера и не мрънкай!

СЛУЧКА С КИТАЙКА РАНО СУТРИН В БОРИСОВАТА ИЛИ ЗА ПОЛЗАТА ДА СЕ ПЪТУВА БАВНО

След като полежах няколко дни вкъщи с настинка и прочетох една много приятна книга – „Изкуството да се пътува (бавно)“ от Дан Кийрън, тази сутрин, изненадващо и за мен самия, ме обзе желанието да се разходя пеша до Биологически факултет. С кола или мотор времето за път до работата ми ми отнема около 2-3 мин., а пеша – 18 (засичал съм ги при равен ход). Без въобще споменатата книга да ми е в главата, ми се прииска да подишам малко въздух. Проверих, че ще е облачно, но с малка вероятност за валежи, и тръгнах. Още щом излязох навън не съжалих – днес е един от онези няколко есенни дни, когато листата са пожълтели, но още не са опадали, а катериците се щурат навсякъде като изоглавени. А днес е и приятно свежо – около 10 градуса.

Когато достигнах да уличката, която минава до Полиграфическия, видях едно момиче да обикаля в рамките на няколко метра объркано и видимо притеснено. Когато наближих, видях, че е китайка (вероятно, но ако не – със сигурност азиатка). Казах си – сега ще ми се наложи да се разбираме на английски със силен китайски акцент (не за друго, но последния път, когато го правих, беше в китайски ресторант в Германия и при поръчката на 3 двойни кафета, сервитьорката ни погледна учудено и донесе 1 тройно), поех си дълбоко въздух и се подготвих психически да съм търпелив. Момичето обаче ме заговори на чист български език с толкова незабележим акцент, че ако не я виждах, че е азиатка, въобще нямаше да реша, че е чужденка. Също толкова учудващ се оказа и въпроса ѝ – дали съм знаел къде се намира някаква Борисова градина. Посочих ѝ я на 50-100 метра от другата страна на Цариградско шосе и ѝ обясних, че може да стигне до нея през подлеза. Момичето ми благодари много любезно, след което тръгна почти тичайки. В този момент аз също тръгнах към въпросния подлез, но бавно и замислено, тъй като съзнанието ми беше заето с въпроса „Абе тая имаше ли акцент или не?“. След около минута – две и аз пресякох през подлеза и я видях отново да се върти объркана и притеснена. И като пълен простак реших, че трябва да си отговоря 100% на въпроса за наличието на акцент и ѝ подвикнах (все пак усмихвайки се и доколкото може любезно) какво точно търси в Борисовата градина, че тя е бая голяма. Момичето се притесни още повече и се приближи, разказвайки ми драмата ѝ – били ѝ откраднали чантата с парите и документите, след което изхвърлили документите ѝ, някаква жена ги била намерила (определено има акцент – доволен съм, че съм с добър музикален слух!) и ѝ се била обадила (не ми каза как ѝ открила телефонния номер) да си направят среща в Борисовата да ѝ ги предаде. Аз любезна ѝ обясних, че Борисовата градина се простира с километри и я попитах дали ѝ е казала къде точно. Момичето си извади телефона (веднага забелязах, че е последен модел айфон с типичен много шарен и лъскав кейс плуваща в резервоарче на кичозна рибка, каквито продават в Алиекспрес и каквито само китаец би си купил, значи със сигурност е китайка!), и ме попита може ли да се обади и да ми даде на мен да обяснят къде точно е срещата ѝ. Казах ѝ, че няма никакъв проблем, след което младата китайка (то много не им се познава, ама съм 95% сигурен, че беше млада) звънна на жената. Оказа се, че срещата е на Ариана на Орлов мост. Момичето пак ме стъписа като каза, че не е чувала нито за езерото „Ариана“, нито за Орлов мост. Обясних ѝ, че трябва да върви все направо по крайната алея в продължение на около 5 минути и ще стигне до езерото. Тя пак ми благодари и тръгна почти тичайки в указаната от мен посока.

Отдалечих се бавно още по-умислен: откъде и най-вече как тази китайка е научила да говори български език почти без акцент!? Съдейки по сънародничките ѝ, които работят като сервитьорки в предпочитаните от мен ресторанти и които познавам по физиономии от години (тоест сигурен съм, че става дума за едни и същи сервитьорки), това май не е особено лесна работа. Допуснах, че може да е родена или поне отрасла в България, примерно в провинцията и затова да не познава София, но ми се стори почти невероятно – дори и в Каспичан (давам го като пример, нямам нищо против града, никога не съм бил в него, а и не знам дори къде съвсем точно се намира), все щеше да е чувала за Орлов мост. Значи не е научила български език тук. А и се държеше като човек, отрасъл и възпитаван в комунистическа държава, където не е препоръчително да си губиш документите, дори и да са ти ги откраднали.

И ето че съзнанието ми в следващите 10 минути работеше активно (макар и да не намираше отговори), вместо да гледа червените светлини на стоповете на колите пред мен, а емоционално зареждащите цветове на красивата есенна сутрин. А катериците продължаваха да щуреят по пътя ми… Прав е Дан Кийрън – трябва да се пътува бавно. Препоръчвам книгата му!

За "Деня на колежката"

Всяка година на 8 март бивам упрекван, че съм темерут, невъзпитан и какво ли още не, че не честитя „Деня на колежката“ (защо не „Деня на майката“, нямам намерение да обяснявам – виж този линк: http://www.webcafe.bg/id_1817332125_Za_podmyanata_8_mart_ne_e_denyat_na_mama? ) И, честно казано, вече ми омръзва да давам обяснения по няколко пъти на ден, затова ще го напиша, пък който иска – нека чете. Имам няколко съображения, които ще изброя по степен на важност:

1. По стечение на обстоятелствата съм бил отгледан и възпитаван основно от жени - моята майка и моите лели. Поради тази причина аз съм истински благодарен за невероятните усилия (физически, духовни, материални), които всяка една от тях е полагала да направи от мен колкото се може повече човек (доколкото това е възможно за мен). За което им изказвам ПОЧИТ И ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ! Лишенията и болките, които всяка една жена изживява по време на бременност, раждане и отглеждане през първите 15 години, че и след това понякога, едва ли мога като мъж да си представя. Поради тази причина моята почит и благодарност трябва да бъдат изказвани и показвани през всеки един ден от годината, а концентрирането им в един единствен, според дълбоките ми вярвания и разбирания, е изключително пренебрежително и обидно – нещо като купуването на индулгенции (които по принцип могат да доведат до душевно равновесие единствено слабоумните).

2. Празникът е унизително сексистки. Не вярвам, че се е родила жена, която искрено да вярва и да е съгласна, че трябва да бъде уважавана и обгрижвана, да кажем само през два дена от годината – на 8 март и на рождения ѝ ден примерно. Когато един мъж обича една жена, то той трябва да се грижи за нея и капризите ѝ и да ѝ оказва внимание поне през 16 часа от денонощието, през всеки един от 365-те дни в годината. В противен случай той не е мъж, а просто един мухльо…

3. Това е „Денят на колежката“. Този празник е официализиран и наложен от най-мракобесното управление на страната, предимно по профсъюзна и ОФ- линии, при това обременен с огромна идеологическа пропаганда, пропаганда лишена от смисъл и на светлинни години от съществуващата реалност (виж пак линка по-горе). Аз ще споделя само спомените си от 80-те, когато в предприятията и учрежденията на дамите им бяха подарявани организирано тенджери и тигани, в комбинация със смачкано полу- или изцяло повехнало лале или зюмбюл. Готино, а?

4. Празникът е комерсиализиран – като доказателство е достатъчна една 5-минутна разходка по „Графа“ от „Попа“ до „Славейков“. То за съжаление почти всички празници в последните години търгашеският ни манталитет комерсиализира по отвратителен начин, та трябва ли още един?! Същността на празниците не беше ли в духовното извисяване? Честно, 12-16 годишните момичета, които карат съучениците им да им купуват цветя и да им правят подаръци какво празнуват – първи мензис ли? Извинявам се за бруталността, но скоро го прочетох и много ми хареса!

В кратко заключение – мили дами, благодаря ви, че сте това, което сте! И не се унижавайте да приемате уважението и благодарностите през един единствен ден от годината – заслужавате поне 365 пъти повече!

С уважение,

8 март 2017 г.

Новите тъмни векове

Тъмните векове са били наричани тъмни не заради масовите глад и мизерия, епидемиите, избиващи по 20-30% от населението, братоубийствените войни или пък подтисничеството под формата на крепостничество. Всички тези неща ги е имало под една или друга форма, както в Античния свят, така и в по-модерните времена. Тази няколковековна епоха е била тъмна, тъй като през нея тъмнината е царувала над просвещението. Личностите, които са останали в историята от този период с тяхната духовна дейност, а не с варварски постъпки, са единици и трябва да се замислим малко по-дълго за да се сетим за някой пример…

Задавал съм си въпроса защо е било така. И еднозначен и разумен отговор не съм могъл да намеря. Дали духовният упадък се е дължал на масовата бедност? - Не навсякъде в Европа масите са били чак толкова бедни и са гладували систематично. Дали е било заради войните? – Тъмните векове са царували и в относително „миролюбиви“ територии и държави, а и войните може и да са били почти непрекъснати, но не са били 100% непрекъснати. Да не говорим, че въобще не са били масово мероприятие и в тях е участвал относително малък дял от населението. Какво тогава е довело до масовото оскотяване и духовна нищета, какъвто процес се наблюдава и днес? Все пак масите са имали някакви права и дори и имот за разлика от античността… А и се е наблюдавал значителен технологичен прогрес – факт, който не може да бъде отречен.

Задавайки си такива въпроси, открих нещо общо между масовото оскотяване през тъмните векове и това, което се наблюдава сега. По-точно две неща… Първото е отричането на необходимостта от образование и просвещение. Второто е следствие от първото – започват да преобладават хората, които не слушат какво им казва Бог в Свещените книги чрез своите пророци и вместо това започват да говорят от Негово име. Дори и те самите да са откровено безписмени и да не могат да четат Божието слово. И отричат науката и просвещението. Последствията са катастрофални – който иска пример, може да посети един известен музей в Мадрид…

Дали сме пред нови тъмни векове? Да, несъмнено. Компонентите, които споменах са налице –технологичен прогрес, съчетан с масово интелектуално оскотяване в резултат все по-силното осланяне на технологиите, вместо на мисълта. Това се нарича мързел. Колко хора днес могат да умножат две трицифрени числа с лист и химикалка, а не с телефона си в джоба? Но това, както се казва, е нищо – технологиите днес се използват и за активно промиване на мозъци с всякакви формати на предавания тип „интелектуална клизма“, а тези, които ги отбягват поради някакви остатъци на интелект, биват облъчвани отвсякъде с различни форми негативизъм, водещ до депресивни състояния. Често пъти е достатъчна само една средностатистическа новинарска емисия за да се развали трайно настроението. Дори т.нар. научно-популярни предавания и канали за десетилетие деградариха дотам, че днес публиката им се интересува повече от това какво ще стане, ако човек примерно се залее с течен азот (е, слагат надпис „Не опитвайте това вкъщи“), отколкото примерно с фундаменталните тайни на функционирането на Вселената.

Но като че ли най-успешно огънят на просвещението се гаси с т.нар. масова култура – кино, музика, книги, въобще изкуство. Само по себе си това понятие е оксиморон – културата не може да е масова. Ако една култура стане масова, това вече не култура, а в най-добрия случай интелектуална дъвка (да не използвам по-обидни думи). Културата по правило се прави от хора, които изпреварват времето си с новаторски и оригинални идеи и дават насоките на развитие на човечеството. Поради тази причина те първоначално биват разбрани и приети от малцина, а не от всички.

И все пак в един момент в миналото огънят на просвещението е бил запален – в началото с пламъка на кладите, но все пак човечеството е успяло да се измъкне от тъмнината. Не ми дава мира обаче въпросът – не е ли по-добре вместо огъня на просвещението да бъде запалван отново с клади (или някакъв техен еквивалент), просто той да не бъде угасен? Не е ли по-лесно да четем историята? Или поне да четем? Е, тук с четенето май прекалих с наивизма ми.

Месни избори (без „Т“-то!)

Днес имаше втори тур на местните избори. Избори имаше, но нямаше избор. Впрочем той в голяма степен отсъстваше и на първия тур миналата седмица. Но тогава поне имаше референдум, макар и удушен в зародиш. И правилно – населението не бива да бъде допитвано по важни и не толкова важни дела. Е, ако беше народ, може би по изключение… Но населението – категорично не! Да дорасне до народ, пък после ще видим…

Но не за утопиите ми е думата. А за месните (без „Т“) избори. Опитвам се да внеса малко хумор с играта на думи. Но пък и хуморът ми се оказва малко плосичък – населението отдавна не се връзва на месо (разбирай кебапчета или кюфтета). Днес играят двадесетолевки поне. А според проучванията - по-често петдесетолевки. Е, някой изкарва много повече, а политическият ни псевдоелит - обществени поръчки, финансирани от еврофондове. Но не луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава. Казал го е нявга съществувал мъдър народ. 

Ще направя малка обиколка преди да се върна на темата за месото по изборите… Много хора, включително мои близки приятели, отдавна са се отказали да гласуват по избори. Дори когато е имало доста по-голям избор от днес. Те са избрали да гласуват целогодишно и постоянно, но словесно с изрази, насочени към управниците ни, от които, ако каруцарите ни още говореха български език, щяха да се изчервят. Обикновено подават вота си на масата между втората и третата, да речем заради малките деца боза, след което поради инстинкт за емоционално самосъхранение, гледат да не си развалят рахата задълбавайки в темата.

За тях те са си прави. Но всъщност и те продават гласовете си. Не-гласувайки. Защото това вдига електоралната стойност (как можа прост човек като мен, щом гласува на скапаните им безсмислени избори, да измисли този наукоподобен израз!?) на тези, които гласуват за кебапчетата. Проблемът е, че техните гласове (или по-скоро липсата им) се плаща с емоционално спокойствие. Винаги е било по-лесно, а в някои случаи и доста по-безопасно, да не се поема отговорност. Спестява душевни терзания. Но цената е още по-голямо интелектуално оскотяване на месното (без „Т“) население (да си кажа само – определено не съм вегетарианец). И то става все повече месо и все по-малко население.

Нещо като едни прасета, които даваха по новините преди време, които се бяха обърнали в един камион на един завой. Гледката беше комична на пръв поглед, но след 1-2 секунди всъщност емоционално покъртителна. Горките животни квичаха жално, опитвайки се да си подадат розовите зурли през процепите за въздух. Но само част от тях успяваха – по-задните отдолу бяха тъпкани от по-горните. 

Чудя се тези прасета какво ли са си мислели преди да ги откарат до кланицата (тази информация не беше спестена от репортерите)? Ще кажете, че прасетата не мислят. Да, ама не, както казваше един от последните журналисти-професионалисти в България. Който е гледал куче, коте, а дори и папагал, ще потвърди, че животните имат самосъзнание и мислят. А, че прасетата са едни от най-интелигентите животни, е научно доказан факт. И в много отношения са доста по-близко до нас, отколкото ни се иска и колкото сме склонни да си признаем. Дали животинките са си мислели в онзи камион, че ги карат към светлото бъдеще? Или поне на няколкодневен курорт, както стана преди тези месни (без „Т) избори в едно село? И изведнъж – камионът се преобръща на завой поради неизправност. А какво ли са си помислили, след като са ги извадили от преобърнатия камион само да ги натоварят в друг, който вероятно е достигнал до крайната си дестинация? Дали са си мислели, че са спасени и повече проблеми не може да имат?

А дали някой видя аналогията с едно население, живеещо в нещо като технически неизправно държавоподобно образувание, пътуващо към „светлото“ бъдеще? Те и прасетата са били доволни до даден момент, а и как да не са, след като се разбрахме, че са тарикати – хранили са ги и не са ги карали да работят. Не съм видял някой да оре примерно с прасе, което предполагам, че е гъделичкало честолюбието им, гледайки воловете или конете, бъхтещи по цял ден. Тях даже и не ги и стрижат! Понякога може би дори са ги чесали зад ушите и са ги потупвали с възклицание: „Ех, Гоше, папкай, папкай!“ . И на никой не му е хрумвало да им строши хатъра, карайки ги да си развалят рахата в неделя да ходят да правят избор и да поемат отговорност. Били са истински щастливи в кочинките си!

Но стига толкова – днес гласувах без да имам избор. С отвращение за кой ли пореден път...

Гласувах единствено за да обезценя поне частично някой купен глас. Надявам се при ниската активност да съм го обезценил повечко! Предпочитам да карам, а не да ме возят! А и на шофьорите в отсъствие на малки деца им е позволено да псуват, било то и наум!

Аз съм българин…

Аз съм българин…

Ние, повечето от българите, не сме мързеливи, но тези от нас, които са, са толкова мързеливи, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме мързеливи като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме безотговорни, но тези от нас, които са, са толкова безотговорни, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме безотговорни като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме завистливи, но тези от нас, които са, са толкова завистливи, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме завистливи като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме крадливи, но тези от нас, които са, са толкова крадливи, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме крадливи като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме необразовани, но тези от нас, които са, са толкова необразовани, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме необразовани като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме циганизирани (тук не влагам етнически смисъл, а начин на живот, вкус (включително и музикален) и мислене), но тези от нас, които са, са толкова циганизирани, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме циганизирани като цяло.

Ние, повечето от българите, не сме страхливи, но тези от нас, които са, са толкова страхливи, че компенсират мнозинството и поради тази причина като народ сме страхливи като цяло.

Но всички до един сме волски търпеливи. Търпеливи, че търпим по-лошата част от нас да придава облика ни на народ. Поради тази причина сме все по-малко народ и все повече население. Затова изчезваме… Затова сме обречени… Защото търпим обществената шлака да изплува на горе и да дава облика ни… Никой не ни е виновен за положението, в което сме. Или по-точно сами сме си виновни. Всички до един - едните, по-малкото за безобразията, другите, повечето, че допускат първите!

Звезди

Звезди да свалям вече няма -

нека греят недостъпни те

отдалеч ще им се наслаждавам

на душата в черното небе.

Нямам навика да публикувам НЕмои неща в блога ми, но тази песен казва изключително точно как се чувствам независимо, че до рождения ми ден остава месец: https://www.youtube.com/watch?v=VPhBI0jJoy0
Който е франкофон, ще разбере!

Баба Марта

Светът е объркано нещо… Или място за живеене… Или пък ние, хората, сме сбъркани… Не знам – нещо обаче със сигурност е объркано! Да вземем например този месец март – баба ти Марта явно е решила, че трябва да спре розовите хапчета, които са ѝ предписани от един доктор дето може да говори много спокойно и успокояващо докато те гледа втренчено в очите. Бабичката уж си отива, а сняг се сипе на парцали. Вчера пък мърморех, че ми беше жега. Абе времето се сменя по-бързо от настроенията ми! А това вече е проблем – би трябвало настроението ми да е функция от времето, а не мога да смогна. Тъкмо стане мрачно, дъждовито, облачно и студено, каквото ми подхожда напоследък, че дори завали и сняг, аз взема, че съгласувам емоционалното си състояние с него, а то вземе, че изведнъж изгрее слънце да ти се допие бира на открито. Аз започвам да полагам неимоверни нечовешки усилия да си го изсветля, та да мога да се заслушам в славеите, и тъкмо успея, а то като завали един сняг на парцали! Не, така не може да се живее! Нещо е сбъркано!

В края на януари

Тъга… Невидимо душата стене…

На надеждата крилата са сломени,

вятърът студен в сърцето вие

и огънят полека в него гасне.

Празни дни

Празни дни, изпълнени със мисли празни,

само демони в нощта компания ми правят,

лутам се безцелно, без посока в тишината

усещам само във гърдите празнината…

Празнота

Да заплача аз не мога от години,

а да се разсмея вече нямам сили.

Изсмуква ме в гърдите празнината

от сърцето някога лежало в нея.

Потъване

Гледам, но не виждам,
Слушам, но не чувам,
Дишам, но не вдишвам.
Светлините гаснат,
Цветовете избледняват.
Потъвам в сивата мъгла.

За лъжата и ръждата

Всеки се е сблъсквал с Лъжата в някои от безбройните ѝ превъплъщения. Но може ли да се даде определение за нея? Да се характеризира или опише? На пръв поглед лесна задача, а всъщност – трудна… Трудна защото възприемането ѝ зависи от нас самите. Тя може да живее в нашето съзнание, което за съжаление е обременено от първородния грях на човека да опита от плода на познанието и в резултат на това да прави разлика между добро и зло. Но „добро“ и „зло“ също са доста относителни понятия, зависещи и те на свой ред от индивидуалните възприятия и културна обремененост. Точно така – обремененост, а не принадлежност.
За мен лично, в някои от проявленията ѝ, лъжата е като ръждата – притежава свойството да възниква (уж от нищото на пръв поглед, макар и всъщност да е предопределена), да расте, да се разпространява и да изяжда. Подобно на жив организъм… Всъщност дали би могла да е жива?!
Казах, че за мен лъжата е като ръждата. Примерно върху 10-годишния ми автомобил, към който съм имал повече от достатъчно време да се привържа, след като съм положил немалко усилия да го притежавам. Този автомобил ми се е отплатил на свой ред като е улеснявал живота ми и ми предоставял не един или два повода за приятни изживявания. Но най-важното е, че с него съм се движил по МОЯ път. И изведнъж, някъде дълбоко под боята, поради дефект в нея, се е образувало микроскопично мехурче. Микроскопично, ама пък достатъчно, че да съдържа няколко стотици молекули кислород, който да окисли метала. Това окисление пък по ръбовете на мехурчето е довело до отлепяне на слоя боя. Колко време е отнело е трудно да се каже – може би много, може би малко. Във всеки случай достатъчно. Там пък, при отлепената боя, с размери от порядъка на микрометри, са се намърдали още кислородни и водни молекули. Макар и незабележим по размери, този зародиш на ръжда вече е вдишал първите си глътки въздух. Но като типично подмолно създание ръждата първо чака да укрепне. Затова, криейки се под боята на любимия автомобил, тя расте все повече и повече, но не се показва на повърхността. Чак когато премине критичните фази на своеобразното и зародишно развитие, тя се появява – първо като едва забележима дразнеща точица, която съвсем не изглежда плашеща. Но това е само привидно – на този етап нещата са вече изтървани. Като истински тумор тя расте под повърхността, а едва забележимото отворче служи единствено да диша и да се храни с много по усилени темпове.

През това време, радвайки се на слънчево време, човек кара автомобила си по време на  ваканцията по планини и морета. Е, той вече е забелязал дразнещата ръждива точица някъде до лайсната на бронята, но се самоуспокоява всеки път, когато погледът му попадне върху нея, че е топло и сухо, слънцето грее и, дори и да завали, това е летен пороен дъжд, който спира бързо, а след това палещите лъчи бързо изсушават колата. Като повечето приятни неща и ваканцията е мимолетна и идва момента, когато тя свършва. Човекът се прибира вкъщи, почва работа и губи възможността да се наслаждава на мига. Става сутрин за работа, връща се уморен вечер и въобще не му е до онази точица, която е забелязал преди месец, два или три… Лятото свършва, идва есента, която на свой ред свършва, докато при първия сняг, разчиствайки си автомобила от леда, с ужас установява, че на мястото на точицата вече има плюска, голяма колкото монета или повече.

Е, винаги съществува възможност автомобилът да бъде пребоядисван и изкърпван, но веднъж появи ли се ръжда върху него, според баща ми, който работеше като автотенекиджия, последното му пътуване, когато и да се реализира то, е ясно, че ще към някоя от близките автоморги.

(НЕ)ПРАЗНИЧНО ЗА ПРАЗНИКА

Днес, въпреки че е събота, ми се наложи да стана рано, както през делничен ден. Причината бе, че бях поканен на тържествено издигане на Българския Трибагреник пред Президентството по случай на Деня на народните будители – единствения друг чисто български празник след 24 май, който неизвестно защо остава абсолютно неоправдано пренебрегван от обществото. Добре, че поне Президентът направи всичко, което е по силите му, да се опита да измие малка част от позора на управляващото ни Бездържавие, натикващо усилено всяка проява на интелектуално и културно съзидание дълбоко в килера на безвремието.

По-късно през деня, дрогирайки се с фейсбук в опит да избягам лепкавата съботна скука, попаднах на следния бисер във връзка с един изкуствено натрапван ни комерсиален празник, който беше вчера: „И днес е празник, но не на празните тикви!“ Велико! Но това ме накара да се замисля за родните тикви – както празните, така и пълните. И се сетих за една моя статия във вестник „Дневник“ от преди 15 години, която тогава написах като млад асистент в пристъп на наивна младежка еуфория. Идеята в нея беше накратко, че в наука и образование трябва да се инвестира, ако искаме да дръпнем напред, както и да се освободим, най-общо казано, от феодализма в науката и образованието. Спомням си, че когато я писах, се старах да стресна евентуалните ѝ читатели с подчертано песимистични послания и прогнози.

Днес си дадох сметка, че всъщност днешната реалност е далеч по-незавидна от тогавашния ми песимизъм. Ще дам един пример: тогава съвсем не бях сигурен дали ще станем членове на ЕС в обозримо бъдеще (с всички произхождащи от това плюсове и минуси), но допусках, че ако все пак станем, то тук за наука и образование ще се дава горе-дълу средния за ЕС процент от БВП, както и че законите, били те и лоши, ще се спазват еднакво от всички. След 15 години се оказа, че като членове на ЕС ние не само, че не даваме по-висок процент,  а той дори е по-нисък. Тогава обаче не бях предвидил и един друг ужасяващ фактор – комбинацията от демографски колапс в България с възможностите за свободно движение и най-вече почти безплатно или напълно безплатно университетско образование в трите степени. Всъщност към комбинацията трябва да се добави и още една компонента – мутренското ни чалгаджийско Бездържавие.
Защо ми стана тъжно днес ли? Ами след като за пореден път от години направих вече изброените равносметки, стигнах до извода, че сме обречени, при това напълно! Средното ни образование е напълно унищожено – с т.нар. делегирани бюджети, отрицателния демографски прираст и средна възраст на учителите над 50 години, то бълва абсолютно неграмотни и неподготвени за живот в развито общество хора, голяма част от които не само, че не могат да пишат, но не могат и да говорят. Като неграмотността идва от това, че училищата, за да гарантират заплатите на учителите, не могат да си позволят лукса да пишат двойки и да връщат учениците да повтарят годината. Така имаме студенти, влязли не в кой да е от 50-те български висши училища (да ме извинят колегите, но не всички те са достойни да се наричат университети), а в най-стария, най-престижен и единствен в класацията на 1000-та университета в света, с тройка от матура, изкарана по абсолютно относителни и непостоянни във времето критерии. И като се вземат предвид фактите, че местата от една страна в университетите са повече от абитуриентите, а от друга ние ги приемаме с тройки, то излиза, макар и да не е възможно от формална гледна точка, че на други места би трябвало да ги приемат с двойки. Е, с двойки никъде не приемат, но пък приемат със знания, съответстващи на тази оценка…  Като аз определено съм късметлия, тъй като преподавам в един от Факултетите, които правят възможно участието на Университата ми в онази класация на 1000-та… Значи би трябвало да разполагам с най-добрия „мат’рял“, както казваше преди вереме един. И това действително е така, тъй като по мое наблюдение около 10-15% от студентите, на които преподавам, наистина са мотивирани и знаят за какво са дошли да учат.

Какво обаче става по-нататък… Студентите, които идват при нас, а ние, подобно на учителите от училищата, трябвада взимаме всички, че иначе няма да си вържем заплатите, започват да падат като гнили круши – прекъсват, минават условно с 7-10-12, че дори и повече невзети изпити. Накратко ние се мъчим повече от тях самите те да завършат. Но не за тях ми е думата. Тя е за онези 10-15%, в чиито очи в истинския смисъл грее пламъкът на знанието! За тях аз влагам поне 80% от перподавателските си усилия и умения, защото те го заслужават. Въпросът е обаче те какво заслужават от обществото ни? Дали примерно първенецът на випуска молекулярни биолози заслужава да работи като продавачка в магазин за хранителни стоки, каквато работа може да си намери, че да не умре от глад? Все пак там дават по 8-900 лв, които са двойно на докторантската стипендия или заплатата на млад асистент след данъците и осигуровките… Естествено, че не! Затова ние с болка в сърцето, но и желание им пишем препоръки и ги изпращаме да се реализират професионално в чужбина. Вече обучени и готови да творят наука, без съответната държава да е изхарчила и една стотинка за образованието им. Но не виня т.нар. богати държави – не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава! Впрочем, преди да заминат в чужбина, те имат лошия навик да ме питат защо аз не съм заминал и все още съм тук. Преди ми беше по-трудно да си измислям сложни оправдания, а не да им призная, че съм просто глупак (наивността, независимо в какво се изразява, е доказана форма на глупост), докато сега ми е по-лесно – казвам им, че просто никой не иска човек на 42 години, което е самата истина.

А днес, на тържественото вдигане на знамето, бях един от най-младите. Изводите оставям всеки да си ги направи сам…

Дали нещата тук ще се оправят? Иска ми се, но не вярвам, че ще стане. Не защото не е възможно – възможно е с радикални и болезнени мерки, включващи дори оперативно изрязване на туморите в системата на науката и образованието. Не е възможно, тъй като след 25 години преход на несбъднати мечти и неоправдани надежди, съм сигурен, че няма да се намери волята за това.

Извинявам се, че развалих празника!

1 ноември 2014 г., Ден на народните будители

Есенно-депресивно

Краят на ноември дойде преждевременно в началото на октомври… Карам колата си в сивата софийска действителност. Наблюдавам около мен какво се случва. Измъчени хора притичват забързано за да избягат от дъжда, който вали само колкото да направи още по-непоносим преждевременно просмукалия се студ. Колите, доста често карани от самодоволни идиоти, ги обливат с мръсни пръски от локвите. Около мен – кални, в повечето случаи очукани автомобили. И още по-изтерзани 30-40-годишни автобуси, в които хората би трябвало да са по-доволни от останалите на улицата – тях поне не ги вали и не ги духа вятърът. Един автобус спира на спирката и аз, нямайки как да го задмина по тясната улица, спирам на свой ред зад него. Вглеждам се във физиономиите на пътниците. Нито една усмихната… Празни, блуждаещи в нищото погледи. Наблъскани като сардели в консерва. Въпреки че от „консервата“ ме делят поне две стъкла и няколко метра вятър, мога да подуша спаружената сладникава миризма на понамокрени отдавна непрани дрехи, смесена с телесните миризми на онези, които вярват, че в месеца е достатъчно едно къпане. Те са малцинство, но пък създават микроклимата на останалите. Или пък не са малцинство… Не знам, не мога да преценя. Автобусът тръгва и избълва черен дим, който вече наистина ме кара да ми се догади, а не е плод на олфакторни халюцинации. Забравил съм да включа климатика да върти само въздуха в колата.

Замислям се, че на мен ми е добре – топло ми е, сухо ми е, слушам по радиото музиката, която обичам. Майната му на глобалното затопляне и изгарянето на фосилни горива отделящи въглероден диоксид. Мигът на щастие обаче е мимолетен. Незнайно защо мислите ми се пренасочват към това да подлагам всичко на съмнение. Може би професионална деформация. Така или иначе си задавам въпроса дали наистина ми е добре. Не мога да отговоря. Или ме е страх.

Привидно, давам си сметка, би трябвало да ми е добре – карам собствената си кола, която макар и да не е лимузина, е млада за българските стандарти, а освен това чужд задник не е пърдял в шофьорската седалка. Един вид би трябвало да съм горд и доволен от нея. Но на нас, хората, ни е заложено да сме алчни – свикваме бързо с това, което имаме и веднага искаме повече. Давам си сметка за това, но виждам още по-нови и с повече удобства коли. Е, вярно, че в общия случай зад волана стои обикновено полусловесен хуманоид, но след като той, с двете си мозъчни гънки, едната от които отговаря за вдишването, а другата за издишването, може да си позволи такава кола, защо по дяволите аз, с образованията ми, чуждите ми езици и ръцете ми, които минават за сръчни, не мога?

Решавам да се успокоя, опитвайки се да го надцакам с професията ми и длъжността ми на университетски преподавател, които в едно нормално общество обикновено минават за градивни, че дори и престижни… Кого заблуждавам?! В ушите ми прокънтява въпросът на един лейтенант от казармата: „Абе, ти да не си оня, дет’ е учѝл за виШУ?“ (Бях един вид легенда - единственият в поделението, който е завършил университет). Действа ми отрезвяващо – на тази територия населението не цени образование, наука, изкуство и тям подобни щуротии. Гледа на тях недоверчиво като на буржоазни интелектуални извращения, без обаче да знае смисъла на тези думи. Тук, унесен в размисли, а и страсти, за малко да се натреса в един лъскав черен „Лексъс“ със страничен профил на настъпена хлебарка, чийто едновежд стопанин на видима възраст 22-23 години явно не е чувал, че има Правилник и Закон за движение по пътищата, а още по-малко за упоменатото в тях предимство… Размяна на клаксони и твърде неакадемични изрази по адрес на родители от женски пол до n-то коляно. Е, вярно, че той не ме чува през затворените прозорци, но пък и аз него не го чувам… Квит сме и продължаваме… Дори донякъде съм му благодарен, че отклони съзнанието ми от депресиращите мисли за това как обществото гледа на образованието и културата. И все пак за мен е несправедливо в компютъра на колата му да има записана многократно повече информация, отколкото в главата му! За изчислителната мощ да не говорим…

В последен опит решавам да се позитивирам като да насоча мислите в друга посока – собствения ми кръг от приятели, познати и роднини, така да се каже хора, на които държа и, предполагам, ако не всички, то повечето също държат на мен. И тук надеждите ми за оптимизъм се сгромолясват – това са хора от моята, изчезващата порода. Давам си сметка, че това е констатация в буквалния смисъл на думата – ние, имам предвид най-близките ми, или не се възпроизвеждаме въобще, или пък тези, които го правят, определено не правят прираст с едното или двете си деца (впрочем тези с децата са малцинство). Мамка му, сега, когато ми трябва, няма кьорав джигит на пътя, който да ме отклони от мислите ми, няма никакъв!

Продължавам да се питам къде съм в личен план и накъде отивам. Отговорите не ми харесват – в България съм, а ние всички отиваме в историята… Е, някои емигрират, други пропуснахме шанса си… Сами сме си виновни!

Прибрах се.

Вакуум

Пусто е в душата,

Болно е сърцето,

Празен е денят,

А светлината гасне...